— Полудя ли? Ти си млада, красива и богата. Можеш да имаш когото си пожелаеш. Такъв е светът.
Савана се втренчи в нея.
— Не, няма да имам.
— Естествено, че ще имаш. Защо не?
Савана започна да гризе ноктите си.
Мишел се пресегна и дръпна ръката й.
— Малките деца си гризат ноктите, Савана. И като сме почнали да задаваме нетактични въпроси, защо не махнеш онази татуировка? Това може да подобри брачните ти перспективи, щом толкова се тревожиш за тях.
— Няма да помогне.
Мишел я погледна предпазливо.
— Защо си взела да се окайваш?
Савана внезапно избухна.
— Ами ако съм смахната като всички други в семейството? Баща ми беше напълно побъркан. Брат ми е убиец. Сега откривам, че другият ми брат е бил болен от сифилис. Майка ми е уникален изрод. Дори снаха ми е побъркана. Това е болест. Влезеш ли в контакт със семейство Батъл, обречен си. Тъй че какъв шанс имам, по дяволите? Нямам шанс. Никакъв!
Тя пусна чашата си на пода, сви се на кълбо и заплака.
Мишел дълго я гледа. Питаше се дали иска да се замесва в това. Накрая посегна, прегърна Савана и започна да шепне утешителни думи, без сама да знае откъде извират. Докато гръмотевиците трещяха навън, риданията на Савана почнаха да утихват, но младата жена продължаваше да се вкопчва в Мишел, сякаш никога нямаше да има друг приятел.
Мишел искаше само да избяга оттук час по-скоро. Беше готова дори да застане срещу убийствената ярост на Еди, само и само да е извън имението. И все пак тя не помръдваше, прегръщаше хълцащата жена и шепнеше успокояващи думи в ухото й. Чувстваше я като своя собствена плът и кръв и в същото време безмълвно благодареше на Бога, че не е така. Кой знае, не бе изключено всичко, казано от Савана, да е истина. Може би семейството бе прокълнато.
95
— Наистина беше чудесна вечер, Шон.
Двамата се бяха върнали в къщата. Седяха на малката остъклена веранда до кухнята и наблюдаваха идването на бурята.
— Обичам да гледам буря над езерото — каза Силвия. — Още по-красиво е през деня, когато можеш да виждаш чак до планинския хребет.
Тя се обърна и срещна очите на Кинг.
— Какво?
— Мислех си, че има нещо далеч по-красиво от бурята, и то седи до мен.
Силвия се усмихна.
— Това да не е дежурна реплика от студентските ти години?
— Да, но голямата разлика е, че този път съм искрен.
Настаниха се по-близо един до друг, той я прегърна през раменете, а тя отпусна глава на гърдите му.
— Както казах веднъж, приятно е някой да се грижи за теб — каза тя.
— Вие двамата сте страхотна двойка. Наистина.
Силвия изпищя и скочи на крака. Кинг се надигна от канапето, после видя, че съпротивата е безполезна. Пистолетът сочеше право към него. Отново седна.
Все още облечен с неопреновия костюм, Еди Батъл се облегна на рамката на вратата и завъртя пистолета към Силвия, после пак към Кинг. Лазерната точка танцуваше по гърдите им като въгленче на конец.
— Всъщност толкова сте чаровни, че ако имах фотоапарат, непременно щях да ви снимам.
— Какво искаш, по дяволите?
— Какво искам ли? Какво искам, Шон?
Докато Еди прекрачваше в стаята, Кинг застана пред Силвия.
— Точно това попитах.
— Знаеш ли, харесвам те. Наистина те харесвам. Не ме е яд, че точно ти ме разкри. Беше чудесна схватка на два интелекта. Очаквах да успееш. Точно затова се опитах да те премахна на шлепа заедно с Мишел.
— Защо просто не се предадеш? Така ще спестиш неприятностите на всички. Навън има полицай.
— Не е навън, Шон — поправи го Еди. — Седи в колата си в края на алеята. Проверих. А сред воя на бурята мога да ви застрелям, да си направя купон и онзи пак няма да усети.
— Добре, и какво означава това?
— Означава, че вие двамата идвате с мен. Ще си направим малка разхода по езерото.
Кинг отпусна ръка и я притисна към страничния джоб на сакото си. Вътре беше мобилният му телефон.
— По езерото? — възкликна Силвия. — В гръмотевична буря!
Кинг докосна през плата бутоните на телефона. Разсейвай го, Силвия.
Сякаш усетила мислите му, тя каза:
— По вода не можеш да се измъкнеш.
— Нямам намерение да се измъквам. Отдавна изоставих тази идея.