Едва ли, помисли си Кинг.
— Доротея излезе ли от клиниката?
— Да. Отново живее в съседната къща. Ще й помогна да реши финансовите си проблеми.
— Радвам се да го чуя. Няма смисъл човек да се вкопчва в богатството. А тя ти е роднина. Подозират ли я още за смъртта на Кайл?
— Не ми се вярва. Едва ли някога ще разгадаят това убийство.
— Кой знае…
Не си казаха нищо за Еди. А и какво ли имаха да си кажат?
Кинг бързаше да си тръгне, затова реши да пристъпи направо.
— Реми, дойдох да ти задам един въпрос. Става дума за един ваш бивш служител на име Били Едуардс.
Тя рязко вдигна очи към него.
— Механикът?
— Същият.
— И какъв е въпросът?
— Трябва ми точната дата на неговото напускане.
— Ще я откриеш във ведомостите за заплатите.
— Надявах се да го кажеш.
Той я изгледа настойчиво.
— Сега ли ги искаш?
— Веднага.
Когато Реми му донесе ведомостите, Кинг понечи да си тръгне, но нещо го накара да спре.
Той се загледа в безупречно облечената Ремингтън Батъл, седнала на красиво старинно кресло — истинско въплъщение на типичната южняшка дама.
Тя вдигна глава и студено попита:
— Има ли още нещо?
— Струваше ли си?
— Кое?
— Да бъдеш съпруга на Боби Батъл. Струваше ли си да загубиш и двамата си синове?
— Как смееш? — възкликна тя. — Осъзнаваш ли през какъв ад минах?
— Да, и на мен не ми беше лесно. Защо не отговориш на въпроса?
— А защо да отговарям? — възрази тя.
— Наречи го благосклонен жест на една изтънчена и достойна дама.
— Иронията ти не ме засяга.
— Тогава позволи ми да говоря направо. Боби — младши беше твое дете. Как можа просто да го оставиш да умре?
— Не беше така! — повиши глас тя. — Да не мислиш, че съм имала избор? Нима си въобразяваш, че не обичах сина си?
— Думите идват лесно, постъпките са трудни, Реми. Например да се опълчиш срещу мъжа си. Да му кажеш, че не ти пука къде е хванал болестта, но твоят син ще бъде лекуван. Не е било чак толкова трудно да се постави диагноза, дори и по онова време. Ако беше започнала лечение с пеницилин, най-вероятно днес и двамата ти синове щяха да бъдат живи. Мислила ли си някога за това?
Реми понечи да каже нещо, но се удържа. Остави чашата и скръсти ръце в скута си.
— Може тогава да не съм била тъй силна както днес. — Кинг забеляза блясъка на сълзи в очите й. — Но накрая взех правилното решение. Отведох Боби — младши при специалисти.
— Но беше късно.
— Да — тихо потвърди Реми. — А после му откриха рак. И той просто нямаше сили да се пребори.
Тя избърса сълзите, посегна към кафето, но спря и го погледна.
— Всеки трябва да избира в живота, Шон.
— И мнозина правят грешен избор.
Реми изглеждаше готова да отвърне хапливо, но млъкна, когато Кинг взе една снимка от полицата. Снимката на Еди и Боби — младши като деца. Изведнъж тя вдигна ръка към устата си, сякаш искаше да сдържи риданието си. Погледна го и сълзите бликнаха по бузите й.
— Боби беше съвсем различен, когато се оженихме. Може би се вкопчвах в тази надежда — отново да стане същият.
Кинг върна снимката на място.
— Мисля, че щом един мъж остави детето си да умре, без да си мръдне и пръста, за него вече няма надежда.
Излезе, без да поглежда назад.
Навън видя един шофьор да товари куфарите в черна лимузина. Савана слезе от колата и се приближи до Кинг.
— Исках да те видя, преди да си тръгна. Чух какво каза на майка ми. Не подслушвах, просто минавах.
— Откровено казано, не знам дали заслужава жалост или омраза.
Савана се загледа към къщата.
— Винаги е искала да бъде начело на голям южняшки род. Нали разбираш, нещо като династия.
— Но не се получи — отбеляза Кинг.
Савана се вгледа в него.
— Там е работата… Тя сякаш си внуши, че е успяла. Мразеше баща ми, но пред хората го превъзнасяше. Обичаше синовете си, но ги пожертва заради брака. Пълна безсмислица. Знам само едно — че искам да избягам оттук. През следващите десет години ще се мъча да проумея какво стана. Но отдалеч.
Прегърнаха се и Кинг й отвори вратата на колата.
— Успех, Савана.
— О, Шон, предай на Мишел моите благодарности за всичко, което направи.