— И не можеш да докажеш нито дума от това, което наговори.
— Права си, не мога — призна Кинг. — Поне в момента. Но нека да ти кажа нещо, драга. Няма да спра да търся. А междувременно се надявам вината да съсипе живота ти.
Кинг излезе и решително затвори вратата зад себе си. С малък самолет Кинг и Мишел стигнаха до Южна Каролина. След това пътуваха един час с кола до строго охранявания затвор, където Еди Батъл щеше да остане до края на живота си. Кинг влезе, а Мишел предпочете да изчака навън.
Еди се появи окован, в компанията на четирима едри пазачи, които не го изпускаха от очи нито за миг. Косата му беше остригана до кожа, а по лицето и ръцете му имаше пресни белези. Кинг се запита още колко белези има под затворническия гащеризон. Седна срещу Еди. Разделяше ги преграда от дебел плексиглас. Кинг вече бе минал инструктаж за правилата в затвора, главното от които бе да не прави резки движения и в никакъв случай да не влиза в пряк контакт със затворника.
Знаеше, че няма да му е трудно да ги спазва.
— Бих те попитал как си, но сам виждам.
Еди сви рамене.
— Не е чак толкова зле. Елементарни истории. Убий или ще те убият. Както виждаш, още съм жив. — Той изгледа с любопитство Кинг. — Не очаквах пак да те видя.
— Имам да ти задам няколко въпроса. А след това да ти кажа нещо. От кое да започна?
— Питай. Тукашните момчета нямат много въпроси. През повечето време седя в библиотеката. Вдигам тежести, играя баскетбол, опитвам се да организирам отбор. Но не ми позволяват да рисувам. Сигурно се страхуват, че ще удавя някого в кофата. Хайде, питай.
— Първи въпрос: ударът на баща ти ли те тласна към действие?
Еди кимна.
— Доста мислих над това. Не бях сигурен дали ми стиска да го направя. Когато прибраха стареца в болницата, просто нещо прещрака в главата ми. Рекох си: сега или никога.
— Втори въпрос: защо уби Стив Кани? Мислех, че си го направил заради майка си, но сега знам, че не е така.
Еди се намести по-удобно и оковите задрънчаха. Единият пазач се озърна. Еди се усмихна и му махна, преди пак да погледне Кинг.
— Моите родители оставиха брат ми да умре, а после дъртакът отиде да си направи нов син с някаква уличница. Е, аз пък не исках друг брат. Хлапето на Кани израсна здраво и силно. Боби трябваше да е на негово място, чуваш ли? Боби трябваше да е.
Този път се озърнаха и четиримата пазачи, стреснати от гласа му. Кинг не знаеше кой го плаши повече — те или Еди.
— Трети въпрос: вече знам, че обирът изобщо не те е вълнувал. Тогава какво те накара да убиеш Джуниър?
— При грабежа пострада един портрет на брат ми.
— Да, майка ти ми го показа.
— Беше портрет на Боби, преди да се разболее сериозно. — Еди помълча и сложи окованите си ръце на плота пред себе си. — Аз го нарисувах. Много обичах този портрет. И исках да виси в спалнята на майка ми, та винаги да й напомня какво е направила. Когато го видях смачкан, разбрах, че ще убия виновника.
— Ако случайно те интересува, всичко това бе ужасен удар за Реми, макар че тя се опитва да го прикрие.
— Има късмет, че не ми стигна кураж да убия и нея.
— Заради Чип Бейли ли ти хрумна да имитираш знаменити серийни убийци?
Еди се ухили.
— Добрият стар Чипи. Непрестанно се хвалеше колко по-умен бил от всички други и колко знаел за методите на серийните убийци. Твърдеше, че можел да хване и най-хитрите между тях. Е, аз приех предизвикателството. Мисля, че резултатите са красноречиви.
— Последен въпрос. Ако баща ти не беше убит, какво щеше да направиш?
— Да го убия. И да оставя при него вещите от всички убити. Исках той да знае какво е причинил. Исках поне веднъж през живота си да поеме отговорност. Когато той умря, подхвърлих вещите у Робинсън, за да припиша вината на него. — Еди помълча, сбръчка чело и накрая тихо добави: — Май излиза, че и аз съм като моя старец. Кинг разбра, че за Еди това е най-строгата присъда, и то наложена от самия него.
— Е, какво си дошъл да ми кажеш?
Кинг заговори по-тихо.
— Че беше прав за Силвия. Отидох при нея и открито я обвиних, макар че нищо не мога да докажа. Но ще продължа да търся улики.