Той седеше замислен до грубо скованата маса в средата на пещерата. По нея се трупаха запаси за дълъг престой. Единственото осветление идваше от електрически фенер. Мъжът държеше качулката, която бе носил по време на четири убийства. Леко опипа с пръсти материята. Екзекутор — това беше той, ни повече, ни по-малко. Но екзекуторите изпълняват само справедливи присъди.
Сведе очи към вестника. От страницата го гледаше зърнеста снимка на Робърт Батъл, направена преди години. Заглавието гласеше: Милионерът Робърт Е. Лий Батъл, бизнесмен и филантроп, убит в болница. Полицията подозира сериен убиец.
Сериен убиец! Тези две думи кънтяха в главата му, докато накрая мъжът не издържа, смачка вестника и го захвърли. После яростно грабна фенера и го запокити срещу стената. Настана мрак. Той скочи и затича из пещерата, като се блъскаше в разни предмети, падаше, ставаше и удряше с коравите си юмруци по пръста и скалата, докато ръцете му изтръпнаха. Най-сетне рухна изтощен на студения каменен под.
Изведнъж изкрещя с такава сила, че сърцето му сякаш бе готово да се пръсне. След малко го изби пот, дишането му стана по-равномерно и накрая той се успокои. Пропълзя до сандъка, оставен край една от стените, напипа ключалката, отвори и извади отвътре друг фенер — този път газен. Порови из джоба си за кибрит, запали фитила, засили пламъка, озърна се и откри вестника. Отново седна край масата и зачете, като се мъчеше да не гледа неясната фотография на мъртвеца.
Досадна пречка — и то голяма, трябваше да признае, — но животът бе пълен с разочарования. Щеше да постъпи както винаги — да превърне препятствието в свое предимство. Да, великият Боби Батъл бе мъртъв, но имаше още какво да се прави. Имаше хора за убиване… не, за екзекуция, побърза да се поправи той.
Вгледа се в заглавието, по-точно в последната му част. Полицията подозира сериен убиец. Онзи имитатор му бе откраднал големия удар по най-отвратителен начин. Беше го ограбил, а сега хвърляше вината върху него. В известен смисъл мъжът неволно се възхищаваше от професионализма на онзи негодник. Да, възхищаваше се, но никога нямаше да му прости.
Той извади листче, върху което бе написал шифрован списък на жертвите си — вече мъртвите и онези, които тепърва трябваше да убие. Взе молив и добави под последния ред въпросителен знак. Щеше да открие имитатора преди полицията и да го убие. Така повеляваше справедливостта.
33
— Кайл, какво правиш? — попита Силвия, когато влезе в канцеларията на медицинския си кабинет и го завари седнал пред компютъра.
Той се завъртя на стола.
— А, здрасти, докторе. Не те очаквах толкова рано.
— Виждам. Е, какво правиш?
— Просто се свързвам с интернет.
— Вече съм ти казвала, че не може да ползваш този компютър за лични цели.
— Не беше за лични цели. Канех се да поръчам нови престилки и хирургически маски, които ни трябват както за тук, така и за моргата. Открих в мрежата много по-изгодни условия, отколкото ни предлага местният доставчик.
— Кайл, за нуждите на кабинета не възразявам, но моргата е държавно учреждение. Процедурите за доставка са извънредно строги. Не можеш просто да поръчваш както ти хрумне, а после да чакаш чек от правителството.
— Ама си и ти, докторе! Та аз се мъча да ти спестя някой долар.
— Оценявам твоята инициатива. Просто казвам, че трябва да вървим по каналния ред.
— Понякога се чудя защо изобщо си правя труд. Само бюрокрация.
— Да не мислиш, че на мен ми харесва? Слушай, просто ми пусни един имейл със сравнение на цените и аз ще го вкарам в системата. Ако е чак толкова добра сделка, ще я сключим и за нас, и за съседния кабинет.
Лицето на Кайл засия.
— Разбрано, докторе. Страхотна си.
Тя скръсти ръце и се вгледа в него.
— Виждаш ми се напълно оздравял. Май е бил някой от бързите вируси.
— Точно така. Ами ти? По-добре ли си?
— Не — грубо отвърна Силвия. — Но нямам избор, трябва да идвам.
— Я стига, шефе. И да закъснееш малко, мъртвите няма да се оплачат.