Алените петна се виждаха съвсем ясно. Светлината ги проследи към източника — платнището.
Промъкнаха се напред, като внимаваха да не стъпят върху петната. Кинг коленичи, вдигна платнището и двамата видяха отдолу Джуниър. Кинг бързо опипа китката му, но не откри пулс.
— Проклятие! Мъртъв е. — Той завъртя лъча наоколо. — О, дявол да го вземе!
— Какво?
— Около шията му има гарота.
— Не ми казвай…
Кинг дръпна още малко платнището и освети ръката на мъртвия.
— Часовникът му е нагласен на пет, а на пода има черна стрелка, сочеща право към него.
Мишел насочи фенерчето си към лицето на Джуниър.
— Не е мъртъв отдавна, Шон.
— Знам, още е топъл. — Кинг застина. — Какво беше това?
Мишел погледна назад и лъчът на фенерчето й затанцува из мрака.
— Кое?
— Стори ми се, че чух стъпки.
— Аз не чух нищо…
Дъхът й спря, когато видя червената лазерна точка да се появява върху главата на Кинг. За запознатата с всевъзможни оръжия Мишел смисълът бе кристално ясен.
— Шон, не мърдай — дрезгаво прошепна тя. — Осветен си в червено.
— Какво…
И ето че той осъзна. Лазерният лъч можеше всеки момент да бъде последван от куршум, който щеше да улучи точно там, където бе точката — в черепа му.
Пред погледа на Мишел червената точка бавно плъзна към нейния пистолет и затанцува там като смъртоносна оса, готова да жили. Посланието бе също тъй ясно. Тя се поколеба дали да не поеме риска да се завърти и да стреля. Погледна Кинг. Явно той също бе видял движението на точката и усещайки готовността й да рискува, категорично поклати глава.
Мишел неохотно остави пистолета на пода и го бутна с крак настрани. Когато червената точка се появи върху фенерчето, тя го изгаси и го остави на пода. Кинг бавно направи същото. После червената точка изникна върху гърдите на Мишел и заигра нагоре — надолу по тялото й, сякаш невидимият противник се забавляваше.
Раздразнението на Мишел нарастваше и тя започна да пресмята колко далеч ще трябва да скочи, за да сграбчи оръжието си. Докато преценяваше шансовете си да стреля преди врага, тя не забеляза веднага, че червената точка е изчезнала.
Най-сетне осъзна промяната и се озърна към неясната сянка на Кинг в тъмнината.
— Отиде ли си? — тихо изрече тя.
— Не знам — отвърна шепнешком Кинг. — Нищо не чувам.
Тишината се взриви само след миг, когато прогърмяха изстрели. Двамата се проснаха на пода и Мишел отчаяно запълзя към мястото, където предполагаше че е пистолетът й. Сантиметър… педя… Хайде! Хайде! Когато пръстите й се стегнаха около металната дръжка, тя спря и се ослуша.
— Шон, добре ли си?
Секундите минаваха, а отговор нямаше.
— Шон! — прошепна отчаяно тя, усещайки как надеждите й гаснат в мълчанието…
— Добре съм — отвърна най-сетне той.
— Дявол да те вземе, едва не получих сърдечен удар. Защо не ми отговори?
— Защото паднах върху Джуниър, затова!
— О!
— Именно.
Изчакаха още няколко минути. Когато чуха в далечината да потегля кола, Мишел скочи, грабна фенерчето и изхвръкна навън, следвана от Кинг.
Качиха се в лексуса.
— Обади се на 911 — каза Кинг. — Предай им да блокират пътищата наоколо колкото се може по-скоро. А после се свържи с Тод.
Мишел вече набираше номера.
Кинг натисна газта и колата се стрелна напред, но с толкова силно друсане, че телефонът изхвръкна от ръката на Мишел. Кинг удари спирачки.
Спогледаха се.
— Дявол да го вземе, прострелял е гумите — възкликна смаяно Кинг. — Затова бяха онези гърмежи. Чакай да видя дали все пак ще мога да карам.
След петдесетина метра стана ясно, че няма да могат да се движат с повече от десет километра в час.
Мишел скочи от колата и освети с фенерчето сплесканите гуми от нейната страна. Изтича обратно и огледа пикапа на Джуниър. Там също бяха простреляни две гуми. Тя набра 911 и предаде съобщението, после се свърза с Тод, докато Кинг стоеше до лексуса.
Когато привърши разговора, тя се приближи до него и каза:
— Тод идва насам с хората си.
— Добра новина — тихо отвърна той.
— Не се знае, може да извадят късмет и да го хванат, Шон.
— Добрите момчета рядко имат късмет.
Той скръсти ръце и се загледа към недовършената къща.