Майката на Джанис Пембрук се оказа по-стара, отколкото очакваше Кинг. Както обясни мисис Пембрук, Джанис била най-малката от осемте й деца. Родила я на четирийсет и една. Тя и вторият й съпруг, който не беше бащата на Джанис, живееха в порутена едноетажна тухлена къща в занемарен квартал. Всичките други деца освен Джанис вече ги бяха напуснали. Вторият съпруг беше нисък и шкембест мъж с кисела физиономия, незапалена цигара зад ухото и бира в ръка още преди девет сутринта. Явно не ходеше рано на работа, ако изобщо работеше. Той се усмихна похотливо на Мишел и не я изпусна от поглед, след като се настаниха в разхвърляния хол. Майката на Джанис беше дребничка и изглеждаше безкрайно изтощена — съвсем разбираемо за жена, която е отгледала осем деца и току-що е загубила по ужасен начин едно от тях. По ръцете и лицето й се тъмнееха няколко синини.
— Паднах по стълбите — обясни тя, когато я попитаха.
Говореше колебливо за покойната си дъщеря и от време на време бършеше очите си с кърпичка. Дори не знаела, че Джанис се среща със Стив Кани, каза им тя.
— Не бяха от една черга — грубо подметна доведеният баща. — Хойкаше, малката кучка, и си изпати накрая. Сигурно си е правила сметката да забременее и така да върже богаташко хлапе като Кани. Казвах й, че е боклук, а боклук при боклук отива. Е, сама си го докара.
И той изгледа победоносно Кинг.
За изненада на двамата майката не скочи да защитава покойната си дъщеря и Кинг стигна до извода, че причината са синините по лицето и ръцете й.
Доколкото знаеха родителите, Джанис не бе имала врагове и не се сещаха защо някой би искал да я убие. Същото бяха разказали на полицията и после на ФБР.
— И се надявам, че го разправяме за последен път, по дяволите — заяви вторият баща. — Сама си е виновна, че стигна дотам, проклетницата. Нямам време да седя и да ви повтарям едно и също.
— О, нима ви пречим да свършите нещо важно? — попита Мишел. — Например да си отворите още една бира?
Той запали цигарата, пусна облаче дим и се ухили насреща й.
— Допада ми твоят стил, драга.
— Между другото, къде бяхте вие в нощта, когато я убиха? — попита Мишел, която явно едва се удържаше да не скочи с юмруци върху него.
Усмивката му изчезна.
— Туй пък какво означава, дявол да го вземе?
— Означава, че искам да знам къде сте били, когато са убили заварената ви дъщеря.
— Вече казах на ченгетата.
— Е, и ние сме ченгета. Тъй че просто ще се наложи да го повторите.
— Бях с приятели.
— Тези приятели имат ли имена и адреси?
Имаха и Мишел записа всичко с пълни подробности, докато шишкавият мъж нервно я гледаше в ръцете.
— Нямам нищо общо с туй, че я убиха — заяви разпалено той, докато ги изпращаше.
— Тогава няма за какво да се тревожите — отговори Мишел.
— Адски си права, малката, няма за какво.
Мишел се завъртя.
— Името ми е заместник — шериф Максуел. И ако случайно не знаеш, законът забранява да биеш жена си.
Той изсумтя.
— Нямам представа какви ги дрънкаш.
— Струва ми се, че тя може да е на друго мнение — каза Мишел и кимна към мисис Пембрук, която се спотайваше вътре и надничаше иззад завесите.
Онзи се разсмя.
— Тая няма да я бъде. Аз съм си господар в къщата. Защо не наминеш някой път да ти го докажа, сладурче?
Мишел настръхна цялата.
— Недей, Мишел — намеси се Кинг, който я наблюдаваше. — Не си цапай ръцете.
— Майната ти, Шон.
Тя пристъпи до дебелака и заговори с тих, но съвсем ясен глас:
— Слушай, жалък, дребен тъпак, в днешно време вече не е задължително тя лично да подаде жалба. Може и щатът да се заеме. Тъй че когато дойда пак — а аз ще дойда, — ако има и най-дребната синина по нея — само едничка, — ще ти пъхна мизерния задник зад решетките. Но преди това ще те бия до припадък.
Цигарата падна от устата му.
— Не можеш да го направиш, ти си ченге.
— Ще кажа, че си паднал по стълбите.