— Този факс пристигна току-що за Шон.
Кинг пое страниците и каза на Уилямс:
— Вече знам.
Той отнесе писмото и факса до масичката в ъгъла, седна и се хвана на работа. Десет минути по-късно вдигна глава. Лоша работа, помисли си той. Всъщност беше много по-зле, отколкото да се сблъскат с имитатор, повтарящ някогашните убийства на Зодиака.
— Разшифрова ли го? — попита Уилямс.
Кинг кимна.
— Имам известен опит с шифрограми от времето, когато работех в тайните служби. Но си припомних, че някога един гимназиален учител от Салинас разгада шифъра за писмата на Зодиака от Сан Франциско. В службите имам приятел, който е много добре запознат със случая. Предположих, че има достъп до записките на учителя. Тъкмо ключа на шифъра получих от него по факса. Така задачата стана съвсем проста.
Уилямс преглътна нервно.
— И какво пише?
Кинг погледна записките си.
— Има правописни и граматически грешки — нарочно вмъкнати, мисля. Същото правеше и някогашният Зодиак.
Помощникът Роджърс се озърна към Уилямс.
— Зодиак ли? Това пък какво е, по дяволите?
— Сериен убиец от Калифорния — обясни Уилямс. — Избивал е хора доста преди да се родиш. Така и не го заловиха.
В сините очи на Роджърс трепна паника.
Кинг зачете:
Вече трябва да сте намерили момичето. Тя е накълцана, ама туй не съм аз. Вие я нарязахте да търсите улики. Хич ги няма. Повярвайте ми. Часовникът не лъже. Тя беше нумеро уно. Ама идват още номера. Много. Още нещо. Аз не съм, повтарям, не съм Зодиака. Нито пък негово второ, трето ши четвърто превъплъщение. Аз съм си аз. Хич няма да ви е лесно, туй да си го знайте. Кога свърша, ще си мечтаете да е бил Зодиака.
— Значи това не е краят — бавно изрече Уилямс.
— Всъщност боя се, че е само началото — отвърна Кинг.
12
Помощник-шериф Кланси беше висок, едър и полагаше отчаяни усилия да прикрие тревогата си.
— Ще се справиш ли? — втренчи се в него Силвия. — Нямам желание да ми припаднеш в ръцете.
— Всичко ще е наред, докторе — отговори той с бодър глас.
— Виждал ли си друг път аутопсирано тяло?
— Разбира се — отсече полицаят.
Силвия завъртя поглед към Мишел.
— Става дума за изстрел в главата с едри сачми.
Мишел въздъхна дълбоко.
— Готова съм.
— Това си е част от професията — каза Кланси, полагайки усилия да се престори на самоуверен. — Идният месец шефът ще ме прати на курсовете по криминалистика на местопрестъплението.
— Програмата е страхотна, много ще научиш. И дано онова, което ще видиш сега, не те накара да се откажеш. — Силвия пристъпи към стоманената врата. — Неофициално наричаме това място „зала на ужасите“. Тук се пазят телата, пострадали от изключително тежки травми: изгаряния, експлозии, дълъг престой под вода. И огнестрелни рани в главата — добави натъртено тя.
Натисна един бутон на стената и вратата се отвори. Силвия прекрачи вътре и след малко се върна, бутайки пред себе си количка с труп върху нея. Откара количката до масата за аутопсии и включи хирургическото осветление.
Кланси се закашля и вдигна ръка пред маската си. Силвия бързо му изнесе същата лекция за отслабването на обонянието. Той неохотно отдръпна ръка, но изглежда, му се виеше свят. Силвия побутна към него стол на колелца. Мишел забеляза това. Кланси не. Двете жени се спогледаха мълчаливо.
— Това е Стивън Кани — каза Силвия.
Когато тя вдигна чаршафа, ръката на Мишел се стрелна напред и намести стола зад полицая, който залитна, задави се и изгуби съзнание.
Откараха го в отсрещния ъгъл на залата. Силвия отвори шишенце амоняк и го пъхна под носа му. Кланси се свести, подскочи и тръсна глава. Изглеждаше ужасно.
— Ако ще повръщаш, тоалетната е там — посочи Силвия.
Младежът се изчерви.
— Съжалявам, докторе. Искрено съжалявам.
— Няма за какво да съжаляваш, полицай Кланси. Гледката е ужасяваща. Първия път, когато видях нещо подобно, реакцията ми беше съвсем същата.
Той я погледна с изненада.
— Наистина ли?
— Да — увери го тя, — наистина. Мога да ти дам писмения доклад. Ако решиш да си тръгнеш, няма да те спирам. Ако се почувстваш по-добре и поискаш да се върнеш, нямам нищо против. А можеш и просто да поседиш тук.
Кланси избра последния вариант, макар че щом се отдалечиха от него, той отпусна ръце върху бюрото и зарови лице в тях.
Силвия и Мишел се върнаха при трупа на Стив Кани.
— Наистина ли припадна първия път? — тихо попита Мишел.
— Не, разбира се, но защо да го тормозя допълнително? Мъжете припадат почти винаги. Колкото са по-едри, толкова по-бързо.
Силвия посочи раните на Кани с дълга стоманена показалка.
— Както виждаш, горната част на мозъка е напълно унищожена. Често се случва при рани от ловна пушка. — Тя остави показалката и лицето й помръкна. — Бащата на Кани дойде да види сина си. Посъветвах го да не прави това, предупредих го, че раните са грозни, но той настоя. Това е най-тежкото в занаята. Успя да разпознае Стив само по една бенка и стар белег на коляното. За сигурно идентифициране трябваше да прибегнем към зъбен статус и пръстови отпечатъци. — Силвия въздъхна дълбоко. — Сърцето ми се късаше, макар че той понесе стоически удара. Нямам деца, но си представям какво би било да се наложи да вляза в такова място и…
Тя не довърши.
Мишел помълча няколко секунди, после попита:
— А майката на Кани?
— Тя е починала преди няколко години. И така може би е по-добре. — Силвия пак се зае с трупа. — При рани от ловна пушка е трудно да се определи разстоянието. Най-сигурният начин е да се произведе изстрел със същото оръжие и същия патрон. Ние тук не разполагаме с подобна лаборатория, но сигурно забелязваш, че входната рана не е назъбена по краищата и няма околни увреждания. Значи разстоянието между дулото и жертвата е било от нула до около шейсет сантиметра.
Тя закри остатъците от главата на Кани с малко парче платно.
— Знаеш ли с какъв патрон е стреляно?
— О, да. Уплътнителят от патрона беше в раната. Сачмите също са останали вътре. Именно затова раната е толкова страшна. Цялата кинетична енергия е била изразходвана вътре в черепа. — Силвия погледна записките си. — Дванайсети ловен калибър, зареден с девет сачми „двойна нула“, федерално производство.
— И Пембрук ли е умряла по същия начин?
— Тя е простреляна в гръб. Издъхнала е на място, но раните не са толкова страшни. Освен това в кожата й бяха забити много парчета от разбитото предно стъкло. Извод: убиецът е дал първия изстрел през стъклото. Ако се гледат само раните, човек може да си помисли, че е стреляно от по-далеч. Аз обаче смятам, че при изстрела дулото е било близо до предното стъкло, тоест на разстояние около един метър от Пембрук. Входната рана на гърба й има характерните назъбени краища и допълнителни околни увреждания, причинени, когато някои сачми са се отделили от общата маса. Тъй като сачмите е трябвало да пробият стъклото, създава се впечатление, че изстрелът е даден от по-далеч.
— Според теб защо е била с гръб към предното стъкло?
— Правили са секс — обясни Силвия. — Във вагината й имаше спермицидна паста от презерватива на Кани. По време на нападението вероятно е била възседнала Кани с лице към него и гръб към стъклото. Това е най-удобната поза за полов акт в тясното пространство на автомобила. Естествено, тялото й е защитило Кани; иначе и той щеше да бъде убит при първия изстрел.
— Сигурна ли си, че не е бил убит веднага?
— Дадени са два изстрела. Потвърждава го и броят на сачмите, които намерихме. По девет във всяко тяло. Симетрия в смъртта — сухо добави Силвия.
— Предполагам, че гилзите от патроните не са открити.
Силвия кимна.
— Или убиецът ги е прибрал, или пушката е била от старите модели, при които гилзите трябва да се изваждат ръчно.
— След като става дума за гладкоцевно оръжие, вероятно няма надежда за балистична експертиза, ако открием съмнителна пушка.