След размяната на поздрави и запознанството Доротея извади цигара и я запали, докато Еди обясняваше защо са дошли Кинг и Мишел.
— Боя се, че не мога да ти помогна, Шон — каза Доротея. Тя бе насочила цялото си внимание към него и сякаш нарочно се правеше, че не забелязва Мишел. — По време на обира бях извън града.
— Точно така — подхвърли Мишел с надеждата да я обърка. — Когото и да попитаме, или не е бил тук, или не е забелязал нищо особено.
Зеленикавите очи бавно се завъртяха към нея.
— Съжалявам, че семейството и служителите не са съгласували плановете си с престъпната дейност на Джуниър Дийвър — отсече Доротея с ледено — снизходителен глас. Ако не я виждаше с очите си, Мишел би се заклела, че чува Реми Батъл. Преди Мишел да отвърне на оскърблението, Доротея отново се завъртя към Кинг. — Мисля, че си тръгнал по грешна следа.
— Просто искам да бъда сигурен, че няма да пратят в затвора невинен човек.
— Пак ти казвам, губиш си времето.
Кинг се изправи.
— Е, във всеки случай не искам да губя и твоето — каза любезно той.
Докато излизаха, Мишел и Кинг чуха зад себе си разговор на висок глас. Мишел погледна партньора си.
— Обзалагам се, че вдигат голяма шумотевица на неделните семейни сбирки.
— Надявам се никога да не го разбера от личен опит.
— Значи за днес приключихме? — попита Мишел.
— Не, излъгах те. Сега идва ред на Лулу Оксли — отвърна Кинг.
19
Кинг и Мишел спряха пред грамадна каравана, монтирана върху бетонен фундамент в края на чакълеста алея. Електрическите и телефонните кабели, водещи към караваната, бяха единствените признаци за връзка с външния свят. Хилави борове и дребни храстчета див планински лавър оформяха твърде унилия фон зад скромния дом на Джуниър Дийвър и Лулу Оксли. Пред караваната като престарял пазач стоеше ръждясал форд с пукнат шибедах, пепелник, пълен с угарки, празна бутилка от джин на предната седалка и мръсни номера от Западна Вирджиния.
Докато слизаха от лексуса обаче, Мишел забеляза, че по прозорците на караваната има саксии с цветя. Още саксии, отрупани с пищни есенни цветове, красяха дървените стъпала, водещи към вратата. Самата каравана изглеждаше стара, но дворчето отпред беше чисто и добре поддържано.
Кинг вдигна очи към небето.
— За какво се оглеждаш?
— За торнадо. Единственият път, когато ме връхлетя такова чудо, бях в каравана насред Канзас. В цялата област не пострада и една тревичка, но вихърът вдигна караваната и я метна нейде в Мисури. За щастие успях да се измъкна преди началото на полета. Човекът, когото бях отишъл да разпитвам за връзките му с група фалшификатори, предпочете да остане вътре. Намериха го на петнайсет километра оттам.
Вместо да тръгне направо към вратата, Кинг заобиколи караваната отстрани. Отзад видяха голяма барака, заградена от трите страни с клонести дървета. Вратата липсваше и през зеещия отвор зърнаха, че по стените висят инструменти, а на пода има голям компресор. Когато наближиха, едно рошаво, мършаво куче излезе мудно отвътре, видя ги и започна да лае, оголвайки пожълтелите си зъби. За щастие животното се оказа вързано с верига за здраво забит кол.
— Добре, стига сме разузнавали — заяви Кинг.
Докато двамата с Мишел се изкачваха по стъпалата на караваната, зад мрежестата врата изникна едра жена. Косата на жената беше буйна и черна, леко прошарена. Пурпурната рокля обгръщаше на широки дипли масивната й фигура, а лицето й се състоеше от провиснали бузи, тройна брадичка, малки устни и хлътнали очи. Кожата беше бледа, без нито една бръчка. Ако не бяха сребристите нишки в косата, би било трудно да се определи възрастта й.
— Мисис Оксли? — попита Кинг и протегна ръка.
Жената не я пое.
— Кой се интересува, по дяволите?
— Аз съм Шон Кинг, а това е Мишел Максуел. Хари Карик ни нае да проведем разследване на обвиненията срещу съпруга ви.
— Никак няма да ви е лесно, като се има предвид, че съпругът ми е мъртъв от десет години — гласеше изненадващият отговор. — Сигурно търсите дъщеря ми Лулу. Аз съм Присила.
— Извинявайте, Присила — каза Кинг и се озърна към Мишел.
Жената отпи нещо от голямата чаша с емблемата на Дисни Уърлд, която държеше.
— Тя отиде да го докара. Да докара Джуниър, искам да кажа.
— Мислех, че той е в затвора — обади се Мишел.
Жената бавно завъртя очи към нея.
— Беше. Пуснаха го под гаранция, сладурче. Аз дойдох от Западна Вирджиния да помогна за хлапетата, докато Джуниър се измъкне от тая каша. Ако изобщо успее. — Тя поклати едрата си глава. — Да краде от богаташи. Няма нищо по-тъпо, но Джуниър си е тъпак открай време.
— Знаете ли кога ще се върне? — попита Кинг.
— Ще вземат дечурлигата от училище, тъй че скоро би трябвало да пристигнат. — Присила ги изгледа недоверчиво. — И за какво точно сте дошли?
— Адвокатът на Джуниър ни нае да търсим доказателства за неговата невинност — обясни Кинг.
— Е, много ще трябва да се потрудите.
— Значи смятате, че е виновен? — го попита Мишел, като се облегна на перилата.
Присила я погледна с нескрито презрение.
— И друг път е вършил подобни глупости.
— Да, но този път може да не е негова работа — каза Кинг.
— Тогава аз съм телевизионна звезда и нося дрехи четирийсети номер.
— Щом ще се връщат скоро, може ли да ги почакаме вътре?
Присила вдигна пистолета, който държеше в другата си ръка; досега го бе крила от тях зад месестото си бедро.
— Лулу не обича да пускам в къщата чужди хора. А и няма начин да разбера дали сте онези, за които се представяте. — Тя насочи пистолета към Кинг. — Не ми се ще да те гръмна, щото си симпатично момче, ама хич няма да ми мигне окото да надупча и теб, и тая кльощава фльорца, ако вземете да ми играете номера.
Кинг шеговито вдигна ръце.
— Разбрано, Присила. — Той помълча и добави: — Хубав пистолет имаш. Деветмилиметров „Хеклер и Кох“, нали?
— Де да го знам, беше на мъжа ми — отсече Присила. — Но умея да стрелям.
— Тогава ще се поразходим навън — каза Кинг и отстъпи заднишком по стъпалата, като дръпна Мишел.
— Ваша си работа. Само гледайте да не ми откраднете колата — каза Присила и затвори вратата.
— Кльощава фльорца, а? — възкликна Мишел. — Бих й завряла онзи пистолет…
Кинг я сграбчи за рамото и я дръпна по-надалеч от караваната.
— Хайде да запазим самообладание. Някой друг път ще си играем на детективи.
Докато се отдалечаваха, Кинг се наведе, вдигна един камък и го метна в близкото дере.
— Как мислиш, защо Реми Батъл е оставила тайното чекмедже в гардероба на Боби разбито? Наела е човек да поправи нейното. Защо не е поправила и това на Боби?
— И като стана дума, аз също имам въпрос — добави Мишел. — Защо брачната й халка е била в това чекмедже? Все разправя колко страхотен бил съпругът й. Тогава защо не си носи халката? Не може да е заради чекмеджето. Тя е разбрала едва след кражбата на халката и другите неща.
— Може да е подозирала, че Боби крие нещо от нея, или пък са имали проблеми. Както каза Хари, Боби си падаше по тънката част. А може просто да ни е излъгала.
Мишел изведнъж трепна.
— Допускаш ли, че Джуниър е бил нает от някого да се вмъкне в къщата и да открадне каквото е имало в тайното чекмедже на Боби?
— Кой друг освен Боби би могъл да знае за скривалището?
— Човекът, който го е изработил.
Кинг кимна.
— И този човек би предположил, че вътре ще има ценности. Всъщност може да е същият, който е направил и чекмеджето на Реми. Боби може да го е наел за работата, без да споделя с жена си.
— Е, според мен можем да отхвърлим варианта Реми да е наела Джуниър да се вмъкне в къщата и да обере чекмеджето на съпруга й. Ако знаеше къде е, би го направила и сама.
— Ако знаеше къде е — уточни Кинг. — Може би не е знаела или не е можела да го открие сама, затова е наела Джуниър да свърши работата и да маскира всичко като обир.