— Успех — подвикна Мишел, докато той се отдалечаваше.
53
Когато Кайл слезе от апартамента си, посланието го чакаше върху капака на джипа. Той отвори плика, прочете написаното и на лицето му цъфна широка усмивка. Беше от клиентката с хапчетата, смахнатата ексхибиционистка, която си падаше по оръжия със заглушител. Предлагаше да се срещнат късно вечерта в един местен мотел. Дори бе посочила номера на стаята. Извиняваше се за стореното и искаше да се реваншира. Обещаваше му пет хиляди долара и което бе още по-интригуващо — консумация на онова, което бе очаквал да получи предния път. Искала го, така пишеше. Искала го безумно. Щяла да му остави незабравим спомен. И прилагаше още един стимул — десет банкноти по сто долара. Вероятно същите пари, от които го бе накарала да се откаже.
Той прибра банкнотите в джоба си, качи се в джипа и потегли. От схемата за изнудване нямаше никакъв резултат; явно се заблуждаваше кого е видял. Но сега изникваше тази нова възможност, пък и как можеше да изгуби, след като вече имаше хилядарка в джоба? Добре де, тя вероятно криеше някакъв коз, но не си я представяше пак да размаха пистолет. Защо ще му дава толкова много пари, ако не е искрена? Кайл си обеща да бъде много внимателен, но вярваше, че е дошъл най-щастливият ден от живота му. И се закани да бъде малко груб с нея, един вид отплата, задето го сплаши така. Обзалагаше се, че тя обича грубата игра. Е, кучката щеше да получи повече, отколкото се е надявала. Големият Кайл бе готов за атака.
Мишел и Бейли гледаха с бинокли как из цялата околност се разиграва сражението или по-скоро поредица от схватки — атаки, контраатаки и ръкопашни сблъсъци, които изглеждаха ужасно реалистични. При всеки оръдеен изстрел Мишел подскачаше, а Бейли се смееше.
— Зелена си още — подхвърли той на шега.
Колони мъже в сиво и светлокафяво връхлитаха, за да се сблъскат с други, облечени в синьо. Дори сред всичкия този пушек, изстрели, крясъци, оръдейни гърмежи, хаос, тропот и звън на саби Мишел ясно разбираше, че истинската битка е била далеч по-страшна. Поне по земята не се лееше кръв, нямаше разхвърляни човешки крайници, не отекваха ридания и предсмъртни стонове на тежко ранени войници. Най-тежко пострадалият, когото видя, беше с навехнат глезен.
Интересът й се засили, когато видя Еди и неговите свирепи спътници да изскачат вихрено от горичката, крещейки прочутия боен вик на бунтовниците. Посрещна ги залп на северняците и половината рухнаха мъртви или ранени. Еди не бе засегнат от първите изстрели и заедно с още дузина от хората си продължи напред. Той прескочи дървения бруствер, влезе в жесток ръкопашен бой с трима северняци и повали двамина. Мишел гледаше като омагьосана. Пред очите й Еди сграбчи единия си противник и го метна в храстите. Докато хората му наоколо падаха един след друг, Еди измъкна сабята си, размени няколко сложни удара с един северняшки капитан и накрая го прониза.
Гледката беше тъй реалистична, че когато Еди се завъртя да търси нов враг и бе застрелян от упор в корема, Мишел ахна и застина. Докато Еди се свличаше на земята, обзе я почти неудържимо желание да измъкне собствения си пистолет, да изтича напред и да застреля човека, който току-що бе убил Еди.
Завъртя се и срещна погледа на Бейли.
— Знам. И аз изпитах същото, когато го видях за пръв път да умира.
Няколко минути никой не помръдна и нервите на Мишел почнаха да се обтягат. Най-сетне Еди седна, наведе се и каза нещо на падналия до него, после стана и тръгна към Мишел и Бейли, които го посрещнаха с облекчение.
Той свали шапката и избърса потта от челото си.
— Беше поразително, Еди — каза Мишел.
— Ей, госпожо, недейте така. Да ме бяхте видели при Гетисбърг или Антайтам. Тогава наистина бях във форма.
И днес изглеждаше много добре, помисли си Мишел, но веднага си спомни предупреждението на Кинг — Еди беше женен. Нямаше значение, че жена му очевидно не дава пет пари за него.
— Откъде знаете кой умира и кой оцелява? — попита тя.
— Почти всичко е планирано предварително. Повечето инсценировки се провеждат от петък до неделя. В петък хората започват да се събират и генералите обикалят наред, обясняват какво им трябва, кой къде да застане, кой умира и кой не. Много зависи от това кой идва и с какво точно — коне, оръдия и тъй нататък. Почти всички тук имат опит, тъй че не им трябва дълъг инструктаж. А сраженията са разработени най-грижливо, поне в по-голямата си част; но винаги има място и за импровизация. Например онзи, когото метнах в храстите — това си беше отмъщение от моя страна. При последната битка негодникът ме халоса по главата с дръжката на сабята си. Уж без да иска. Цяла седмица ходих с цицина. Затова сега и аз, без да искам, го хвърлих в онези трънаци.
Мишел се озърна към „мъртъвците“, които все още не ставаха.
— Има ли някакво правило колко трябва да се лежи?
— Да, но не е твърдо. Понякога генералът предварително уговаря „загиналите и ранените“ да лежат до края на битката. Ако участват и санитари, може да ни изнесат от полесражението. Днес снимат филм, тъй че става малко по-сложно, но след като ме убиха, камерите се насочиха към друга схватка и аз използвах момента да се измъкна. — Той добави със срамежлива усмивка: — Гледката тук е далеч по-добра.
— В сравнение с труповете? — отвърна Мишел с усмивка. — Не знам дали да го приема като комплимент.
По-късно видяха как Еди на кон повежда войниците си за тактическо разузнаване на северняшките позиции. Ездачите прелитаха покрай тях, изкачваха могилки и прескачаха препятствия.
Мишел се обърна към Бейли.
— Кога се е научил да язди така?
— Би се изненадала, ако узнаеш още на какво е способен. Виждала ли си картините му?
— Не, но много бих искала.
След малко Еди се приближи и подхвърли кавалерийската си шапка на Мишел.
— Това пък защо? — попита тя, хващайки шапката.
— Не бях убит. Сигурно ми носиш късмет — подвикна той и отново се отдалечи в галоп.
Последва дамски чай и модно ревю. След това се проведе курс по танци от времето на Гражданската война. Еди партнираше на Мишел и й помагаше да изучи сложните стъпки. Накрая обявиха официален бал, където допускаха само участници в инсценировката, но Еди измъкна истинска рокля от онова време, купена от маркитантите, и я връчи на Мишел.
— Какво да правя с нея? — смая се тя.
— Ами, милейди, щом ще ходим на бал, трябва ви подобаващо облекло. Хайде, можете да се преоблечете в колата. Аз ще стоя на стража отвън, тъй че репутацията ви да не пострада.
Беше намерил облекло и за Чип Бейли, но агентът заяви, че трябва да си тръгва.
— Тогава аз ще я откарам — предложи Еди. — И бездруго не мога да остана за втория ден на сражението. Довечера се прибирам.
Мишел леко се смути, но Еди каза:
— Обещавам да бъда съвършен джентълмен. И не забравяй, Джонас е във фургона да бди над нас.
Посветиха следващите два часа на танци, ядене и пиене.
Накрая Еди седна задъхан, докато Мишел изглеждаше почти съвсем свежа.
— Добре, момиче, не може да ти се отрече, че си издръжлива.
— Е, днес не съм водила битка.
— Грохнал съм и умирам от болки в гърба. Днешната езда и схватките ми дойдоха в повечко. Готова ли си да сложим край на деня?
— Напълно.
Преди да си тръгнат, Еди й направи снимка с балната рокля.
— Едва ли някога ще те видя отново в такива дрехи — обясни той, — тъй че поне да имам доказателство.
Преди да потеглят, тя отново се преоблече. По пътя разговаряха, отначало за битката и инсценировките като цяло, после за миналото и роднините на Мишел.
— Много братя, а? — подхвърли Еди.
— Дори прекалено много понякога. Аз бях най-малката и макар че никога не би го признал, баща ми умира за мен. Той и всичките ми братя са полицаи. Когато реших да навляза и аз в професията, не остана много доволен. Още не го е преглътнал.
— И аз имах брат — тихо сподели Еди. — Казваше се Боби. Бяхме близнаци.