— Знам, чух. Съжалявам.
— Беше страхотно момче. Наистина. Мил, готов да направи всичко за теб, само дето не беше съвсем наред с главата. Обичах го. Много го обичах и ужасно ми липсва.
— Сигурна съм, че е било жесток удар за цялото семейство.
— Да, навярно — промърмори той.
— А както усещам, със Савана нямате много общо.
— Тя е добро момиче. Много е умна, но някак объркана. По дяволите, не мога да я упреквам. Погледни мен.
— Мисля, че ти си се справил много добре.
Той се озърна към нея.
— Голям комплимент от страна на една олимпийска шампионка, бивша сътрудничка на тайните служби и днешна майсторка на детективския занаят. Харесва ли ти да работиш с Шон?
— Той е страхотен. Не бих могла да мечтая за по-добър партньор и наставник.
— Умен мъж. Но да си го кажем направо — и той има късмет, че е попаднал на теб.
Явно смутена, Мишел се загледа настрани през стъклото.
— Не те лаская, Мишел. Двамата работите добре заедно. Приятно е да бъдеш в такъв екип. Аз май малко завиждам.
Тя го погледна.
— Ако не си щастлив, можеш да промениш това, Еди.
— В някои отношения не съм щастлив — каза той. — Но не смятам, че имам смелостта да предприема истинска промяна. Не е само до Доротея. Тя си има свой път, аз също. Много бракове са такива и мога да понеса това. Но трябва да мисля и за майка си. Да речем, че се махна оттук. Какво ще стане с нея?
— Тя изглежда напълно способна да се грижи за себе си.
— Може и да се изненадаш, ако откриеш доколко грешиш. Особено сега, когато всички я сочат с пръст.
— Аз и Шон ще се срещнем с нея, за да поговорим на тази тема. Каквото и да е казала на Лулу, явно има успех. Щом Лулу вярва, че тя няма нищо общо със смъртта на Джуниър, другите хора също ще почнат да вярват.
— Нещата не опират само до Джуниър, а и до смъртта на баща ми. Не е тайна, че бракът им понякога не беше твърде стабилен, затова някои хора подозират, че тя го е убила. Питам се дали ще го преживее.
— Преди да се срещнем с Реми, струва си да я попиташ какво са откраднали от гардероба й.
Той я погледна с недоумение.
— Мислех, че става дума само за пръстена й, пари и други ценности.
— Не, имало е и още нещо. Нещо, което толкова иска да си върне, че е предложила на Джуниър цял куп пари в замяна.
Еди стисна по-здраво волана.
— Какво може да бъде, по дяволите?
— Надявам се да откриеш. Ако тя се реши да сподели с някого, навярно това ще си ти.
— Ще опитам, Мишел. Наистина ще се постарая.
Спряха пред дома на Мишел и Еди я изпрати до вратата.
— Когато дойдете да разговаряте с мама, отскочете после при мен да ви покажа картините си.
Лицето на Мишел грейна.
— Чудесно, Еди, много ще се радвам. Е, благодаря ти за прекрасната вечер. Отдавна не се бях забавлявала толкова.
Еди се поклони ниско и когато пак се изправи, подаде й кавалерийската си шапка.
— За вас, милейди. — Той помълча и добави: — Дявол да го вземе, не съм се забавлявал така от двайсет години насам.
Дълго стояха смутени, без да се поглеждат, после Еди протегна ръка и Мишел веднага я стисна.
— Е, лека нощ — каза той.
— Лека нощ, Еди.
Докато пикапът и ремаркето с коня се отдалечаваха, Мишел стоеше, опипваше шапката и гледаше след колата.
Рядко си бе позволявала да мисли за дългосрочна връзка с мъж. Най-напред гонеше целта да стане олимпийска шампионка, после уличен полицай, а през последното десетилетие си бе пробивала път през неволите и изпитанията в кариерата на агент от тайните служби. Това бяха нейни надежда, нейни стремежи, тя се хвърляше всеотдайно срещу всеки пореден връх и го покоряваше. Сега, на трийсет и две години, след като се засели в малко градче и започна нова кариера, все по-често я спохождаше мисълта, че може да има и още нещо освен работата, освен борбата да достигне върха на новото поприще. Изобщо не се виждаше в ролята на майка — макар че нямаше основания да се съмнява в способностите си за това, — но спокойно можеше да си представи как става нечия съпруга.
Тя се вгледа в малката прашна вихрушка, оставена от колата на Еди.
И отново в ушите й прозвуча предупреждението на Шон. Еди беше женен, макар и неудачно. За нея това означаваше край на всичко.
Тя влезе вътре и през следващия час изля яростта си с ритници по боксовата круша.
54
Докато Мишел беше на представлението, Силвия Диас позвъни по телефона на Кинг в плаващото му жилище.
— Липсваше ни на погребението — каза той.
— Е, аз не познавам семейство Батъл и явно не бях поканена. А да се изтърсиш на подобно събитие без покана не ми се вижда добра идея.
— Пропусна интересни събития.
И Кинг й разказа за Реми и Лулу Оксли, но не спомена, че е видял Сали Уейнрайт на гроба на Джуниър. Засега колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре, помисли си той.
— Трябва да поговорим. Свободен ли си довечера? — попита тя.
— Струваш ми се разтревожена. Станало ли е нещо?
— Шон, мисля, че имам големи неприятности.
Вечерта Кинг потегли с колата си към един ресторант в покрайнините на Шарлотсвил. Силвия не искаше да се срещат в Райтсбърг. Тайнственият й отговор бе разпалил любопитството му. Когато се настаниха на една уединена масичка в дъното, той не чака дълго.
— Добре, какво става?
Силвия описа как е открила, че Кайл краде от лекарствата и как е видяла загадъчната жена в „Афродизиак“.
Озадачен, Кинг се облегна назад.
— Не я ли позна по гласа?
— Не, вратата го заглушаваше. Явно и Кайл не знае коя е. А тя беше въоръжена, тъй че не исках да поемам рискове.
— Да, правилно си постъпила. Хиляда долара за хапчета; това би трябвало да ограничи кръга на заподозрените.
— Без съмнение е богата или има достъп до пари.
— Мислех, че само танцьорките ползват онези стаи.
— Е, не мога да бъда сигурна, че не е била някоя от танцьорките — отвърна Силвия. — Доколкото разбрах, тя му беше сервирала нещо като стриптийз, макар че той се ядоса, защото очакваше повече. Спомням си как й крещеше, че „си вири голия задник“ пред него, а после „не пуска“. Слава богу, на работа никога не го бях виждала в тази светлина.
— За какви лекарства става дума?
— Предимно обезболяващи, но много силни. Взети в голяма доза или по неправилен начин, могат да разтърсят целия организъм, понякога с риск за живота.
— И ти я видя да си тръгва?
— Мисля, че беше тя, но не съм сто процента уверена. Ако наистина съм я видяла, караше открит спортен мерцедес-бенц — нали знаеш, от стария модел. Не видях номера, а за цвета не съм сигурна, но беше тъмен, може би зелен или тъмносин. В такъв случай едва ли е от танцьорките. Иначе просто щеше да си остане в клуба.
— Би трябвало да можем да открием колата.
— А с Кайл какво да правя?
— Според мен това е работа за полицията. Видяла си всичко с очите си, имаш и доказателства.
— Смяташ ли, че трябва да поговоря открито с него?
— Не! Не се знае как може да постъпи. Утре ще се посъветвам с Тод. Но ти препоръчвам още отсега да си търсиш нов асистент.
Тя бавно кимна.
— Сигурно трябваше да очаквам нещо подобно. Кайл не се и криеше много. Онзи ден го хванах на компютъра в канцеларията и той ми разправи някаква тъпа история за купуване на консумативи. Вероятно е подправял списъка с лекарствата едва ли не под носа ми.
— Очевидно умее да лъже и макар че изглежда кротък, точно от такива трябва да се пазиш. Утре сутрин ще се заема с въпроса.
Силвия се усмихна.
— Приятно е поне веднъж и за мен да се погрижи някой.
Той отвърна на усмивката и се огледа.
— Тук имат превъзходна винарска изба. Ще разрешиш ли да поръчам нещо по-особено?
— Както вече казах, приятно е да се грижат за мен.
— Ако не ме лъже паметта, имат „Шато Дюкрю — Бокайу“ от 1982 година.