— Добре — кимна тя, но явно не му вярваше.
— Сериозно, Савана. Някой път наистина ще пояздим.
— Дадено. При майка ми ли идваш?
— Вече се видяхме. За жалост разговорът бе кратък.
Савана неволно се усмихна.
— И това те учудва?
— Не, аз съм оптимист. — Той се огледа. — Да си виждала Сали?
— Хей там, в конюшнята — посочи Савана наляво зад Кинг. — Защо?
— Просто се питах.
Тя го изгледа недоверчиво, но после сви рамене.
— Благодаря, че дойде да си поговорим след погребението.
— Беше ми приятно. Знам колко трудно ти е било.
— Мисля, че ще стане още по-трудно. Онзи агент от ФБР пак беше тук.
— Чип Бейли? Какво искаше?
— Питаше къде съм била, когато убиха татко.
— Това е стандартен въпрос. А ти какво отговори?
— Че си бях у дома, в стаята. Никой не ме е виждал, или поне така предполагам. Сигурно съм заспала, защото не чух кога се прибра майка ми. Дори за смъртта на татко узнах едва когато тя се върна от болницата.
— Изненадан съм, че не е дошла да те повика, когато са й позвънили.
— Моята спалня е на втория етаж, чак в другия край на къщата. А аз… вечер излизам и понякога се прибирам късно. Сигурно си е помислила, че ме няма, и не си е направила труда да провери.
— Разбирам. Не прекалявай с нощния живот, отразява се зле на тена.
— Предпочитам да се веселя, докато още имам енергия. Тепърва ще ставам досадна и скучна.
— Едва ли някой би те нарекъл такава. Имаш ли вече планове за бъдещето?
— От една голяма нефтохимическа компания получих предложение за ръководител на геоложки проучвания. Работата ще е в чужбина. Мисля да приема.
— Е, без съмнение ще бъдеш най-хубавата изследователка на света.
— Продължавай да смяташ така. Току-виж, си помисля, че имаш тайни намерения.
— Не вярвам да съм на твоето ниво.
— Може и да те изненадам, мистър Кинг.
Докато Савана се отдалечаваше, Кинг я проследи с поглед. Беше забравил образованието й на химик. А тя, също като мнозина други в този загадъчен случай, нямаше алиби за времето, когато бяха убили баща й. И все пак ставаше дума само за една смърт и един убиец. Какво ли правеше в момента другият престъпник? Дали не търсеше начин да удължи списъка на жертвите си?
Завари Сали да чисти отделенията в конюшнята.
Тя се подпря на лопатата и избърса потта от челото си.
— Виждам, че Савана отново е почнала да язди — каза Кинг.
Сали сведе очи към лопатата.
— Но не съм я виждала да прояви интерес и към тази част от работата.
Кинг реши да кара направо.
— Видях те на погребението.
— Мистър Батъл имаше много приятели. Бяха дошли стотици хора.
— Не, имам предвид погребението на Джуниър Дийвър.
Сали застина.
— Джуниър Дийвър ли? — предпазливо повтори тя.
— Видях те да се навърташ тайно около гроба му. Освен ако кажеш, че имаш близначка.
Под изпитателния поглед на Кинг тя отново се захвана да чисти.
— Можеш да споделиш с мен или с ФБР. Както решиш.
— Не знам за какво говориш, Шон. Защо ми е да се навъртам около гроба на Джуниър? Както ти казах, с него почти не се познавахме.
— Точно това дойдох да те питам, защото явно си го познавала.
— Е, тук грешиш.
— Сигурна ли си, че искаш да спрем разговора дотук?
— За днес имам да свърша много работа.
— Чудесно, както кажеш. Познаваш ли някой добър адвокат?
Сали спря да чисти и го изгледа с тревога.
— За какво ми е адвокат? Не съм направила нищо лошо.
Кинг взе лопатата от ръцете на Сали и я остави настрани. После направи крачка напред, като я застави да отстъпи до вратата на едно от отделенията.
— Позволи ми да изясня положението докрай. Ако разполагаш със сведения за убийството на Джуниър Дийвър или за обира и съзнателно си ги укрила от властите, това е престъпление и се наказва със затвор. А обвинят ли те в подобно престъпление, ще ти трябва адвокат. Ако нямаш, мога да ти препоръчам няколко много добри.
Сали изглеждаше готова да се разплаче всеки момент.
— Нищо не знам, Шон, нищо! — изстена тя.
— Тогава няма от какво да се боиш. Но ако ме лъжеш, може да влезеш в затвора. — Кинг й върна лопатата. — А там може да няма коне, но е пълно с боклук. Човешки боклук — добави той.
Извади визитна картичка и я пъхна под панделката на шапката й.
— Когато премислиш нещата и разбереш, че съм прав, обади ми се. Мога да ти помогна.
Докато той се отдалечаваше, Сали взе картичката и я огледа с безпомощно изражение на лицето.
58
Ателието на Еди се намираше в двуетажен бивш хамбар зад сградата за карета. Мишел спря до страничната врата и подвикна:
— Еди!
Отвътре сградата беше коренно преустроена. Имаше прозорци по цялата дължина на втория етаж, както и остъклени капандури, за да осигурят на художника необходимата светлина; работните маси, стативите, кофите с четки и другите инструменти бяха спретнато подредени. По стените висяха големи и малки платна, някои от тях недовършени. Из въздуха се носеше тежък мирис на маслени бои и терпентин. На втория етаж имаше стаичка без прозорци, към която водеше стълбище.
— Еди! — подвикна отново тя, докато разглеждаше картините по стените.
Портретите и пейзажите бяха изрисувани с педантично внимание към детайла. Имаше една почти завършена бойна сцена от Гражданската война, която според неизкушената преценка на Мишел би трябвало да виси в музей.
На друга стена висяха множество грижливо подредени предмети, обозначени с етикетчета. Изглеждаха свързани с актьорското хоби на Еди.
Тя се обърна, когато чу стъпки по стълбището. Еди носеше художническа престилка, зацапана отпред със синя боя, а косата му беше чаровно разрошена. Под мишница стискаше някакъв правоъгълен предмет, закрит с парче плат — може би малка картина.
— Хей, тъкмо привършвах нещо — каза той.
Мишел посочи картините по стените.
— Не съм специалист, но не очаквах да видя творби на подобно ниво.
Той отхвърли комплимента с небрежен жест, но усмивката му издаваше колко е поласкан.
— Мисля, че техниката ми е добра. Но истинските велики художници притежават нещо — едва ли някой може точно да го определи, — което ми липсва. Това обаче не ме вълнува. Радвам се и на малкото, което имам. Клиентите ми също.
Той сложи картината, която носеше, на един празен статив, но не махна плата.
— Е, имахте ли късмет с мама?
— Когато майка ти не желае да направи нещо, по-лесно е да преместиш планина, отколкото да я принудиш. Но ние не се предаваме. Какво е това там?
Еди се обърна към нея с широка усмивка.
— Сега затвори очи.
— Какво?
— Хайде, затвори ги.
След кратко колебание Мишел се подчини.
— Добре, вече може да гледаш.
Когато отвори очи, тя зърна върху платното себе си, облечена в балната рокля от представлението. Пристъпи до картината и дълго я гледа, после смаяно се обърна към Еди.
— Затова поисках да ти направя снимка — обясни той.
— Прекрасна е. Как успя да я нарисуваш толкова бързо?
— Работих цяла нощ. С добра мотивация всичко се постига. Но портретът далеч не е толкова хубав, колкото си в действителност, наистина. — Той опакова платното в амбалажна хартия. — Можеш да го вземеш.
— Но защо изобщо ме нарисува?
— Това беше най-малкото, което можех да направя, след като отдели цял ден да ме гледаш как си играя на войник.
— Не е кой знае каква заслуга от моя страна; беше ми много приятно.
— Въпреки всичко съм ти благодарен.
Тя докосна опакования портрет.
— А аз ти благодаря за това.
Прегърна го и се изненада от силата на неговата прегръдка. Какви яки мускули! Тя също стисна по-здраво. За един дълъг миг телата им прилепнаха едно до друго. От него лъхаше на боя, пот и още нещо — нещо извънредно мъжествено. Ръцете й леко се плъзнаха по твърдите мускули на гърба и раменете му. Не искаше да го пуска, но най-сетне се отдръпна от него с наведени очи.