— Какво? — изкрещя той. — Сали?
— Еди! — извика майка му и бързо го натисна да легне отново. — Ще се нараниш.
Изведнъж по лицето на Еди се изписа паника и той пак подскочи.
— Боже мой! Доротея! Добре ли е тя?
— Нищо й няма — отговори веднага Уилямс. — Добре е.
— Засега — промърмори Бейли.
Еди се отпусна в леглото, но стисна здраво ръката на майка си.
— Някой е убил Сали, докато е спяла?
— Не, убили са я в конюшнята — поправи го Кинг.
— Но защо Сали? — попита Еди.
Уилямс погледна Кинг, който отговори:
— Тя ни беше съобщила важни сведения, които изключваха възможността Джуниър да е извършил обира в дома на майка ти.
Този път Реми се изненада.
— Аз вече вярвах, че не е той, но как би могла да го докаже Сали?
— Доказа го и засега няма да обсъждаме въпроса — заяви Уилямс.
— Нейното твърдение хвърля ли вината върху някого? — попита Еди.
— Не — призна Кинг.
— Тогава защо е трябвало да я убиват?
— Засега нямам отговор на този въпрос. Както и на много други.
— Но едно знаем със сигурност, Еди — намеси се Бейли. — Знаем, че докато снощи си лежал упоен, някой е убил Сали. Някой, който е познавал навиците й да започва почистването на конюшнята в този ранен час.
Всички замълчаха и настана тягостна тишина, докато най-сетне Еди възкликна:
— Да не би да намеквате, че жена ми…
— Нищо не намеквам — прекъсна го Уилямс. — Просто излагам очевидните факти. Но Доротея наистина е под подозрение.
Еди поклати глава.
— Тя е уважавана делова жена.
— С вкус към наркотиците и заподозряна в убийство — злобно изтъкна Реми.
— Млъквай, мамо! — кресна Еди.
Всички се сепнаха. Реми бавно пусна ръката на сина си.
Еди строго вдигна пръст срещу Уилямс.
— Ако дори само за миг си помислил, че Доротея ме е упоила, а после е убила Сали, само губиш времето на всички ни, докато истинският убиец стои ненаказан.
— Длъжни сме да разследваме всички възможности — каза спокойно Бейли.
— Дори и смехотворните ли?
— Сега си почивай, Еди — каза сърдечно Кинг. — Преживял си тежка нощ.
— Чудесно, тъкмо исках да остана сам.
Еди извърна глава и преметна ръка над очите си.
Реми стана и тръгна към вратата.
— По-късно пак ще те навестя, синко.
— Както искаш — грубо отвърна той.
Реми спря до вратата и се обърна към Уилямс.
— Знаеш ли, струва ми се, че тъпчем на едно място. Толкова хора загинаха, а няма напредък. — Тя хвърли злобен поглед към Бейли. — Това се отнася и до знаменитото ФБР. Почвам да се чудя за какъв дявол плащам данъци.
И тя излезе. Мъжете я последваха.
Мишел спря на прага и се озърна към Еди. Той продължаваше да лежи, покрил очи с ръка. Тя напусна тихичко стаята.
74
Минаха два дни. Нямаше и следа от Роджър Кани въпреки всички усилия на Чип Бейли и Тод Уилямс да блокират пътищата в областта.
— Сякаш е потънал вдън земя — оплака се раздразненият агент на едно от съвещанията на разследващия екип.
След досегашните осем убийства и опитите за убийство на Кинг и Мишел градът гъмжеше от полицейски служители, които се бореха за територия, доказателства и вниманието на медиите, нахлули в Райтсбърг. Не остана гражданин, който да не е дал интервю пред един или друг репортер. Националните новини и издания като „Уошингтън Поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“ не пропускаха нито ден без вести за райтсбъргските убийства. Самозвани експерти предлагаха решение след решение, като най-често изобщо не се съобразяваха с реалните факти. Тревожно голям брой хора предлагаха жилищата си за продан, а търговията спадаше; не би било прекалено да се предположи, че градът ще престане да съществува, ако полицията не залови убиеца или убийците в най-скоро време. Както можеше да се очаква, деловите и политическите лидери бълваха обвинения срещу Уилямс и неговите най-близки — макар и съвсем отскоро — помощници Кинг и Максуел. Бейли също си патеше от началството, но продължаваше да работи, проучвайки методично всяка следа, макар че повечето водеха до задънена улица.
Изписаха Еди от болницата приблизително по същото време, когато Силвия приключи аутопсията на Сали; не че имаше някакви съмнения относно причината за смъртта. Нямаше нови следи и улики, но поне никой не бе загинал през последните два дни.
Сред целия този хаос, когато изглеждаше, че градът ще се сгромоляса всеки момент, Шон Кинг извади от хладилната си чанта две бутилки вино и заедно с Мишел отиде на вечеря в дома на Хари Карик.
Когато партньорката му излезе от къщичката си и се качи в открития лексус, очите на Кинг леко се разшириха.
— Изглеждаш великолепно, Мишел — каза той, оглеждайки прилепналата рокля, която свършваше до средата на бедрото и разкриваше щедро олимпийските й крака. Стилен син шал обгръщаше раменете й. Беше си сложила грим и дори изглеждаше, че си е измила косата; във всеки случай пред лицето й почти не провисваха кичури. С две думи, поразителен контраст в сравнение с обичайните й джинси, маратонки, якета и рошави кичури.
Кинг беше с костюм, вратовръзка и дори с кърпичка в джобчето на сакото.
— Исках да направя добро впечатление на Хари — бързо обясни тя. — Но не очаквах от теб такива изпълнения.
— Не те разбирам.
— Пак открих в кофата за боклук закуската и обяда, които ти приготвих. Ако не ти допада готвенето ми, просто си кажи. Няма да се засегна.
Имитирайки усърдно гласа на Богарт, Кинг отговори:
— Оу, ангелче, не бива да си губиш времето в кухнята. Не е в твой стил, ангелче.
— Да благодарим на Бога и за дребните радости — усмихна се тя.
— Но да си призная, рибата тон онази вечер беше чудесна.
— Върховна похвала, щом го чувам от теб.
— Знаеш ли какво: следващия път ще готвим заедно. Мога да те науча на някои трикове.
— Добре, разбрахме се.
— Как е ръката?
— Казах ти вече, само одраскана.
Докато пътуваха със свален гюрук по лъкатушещите селски пътища в приятната топла вечер под необятния звезден небосвод, Мишел го погледна с възхищение и отбеляза:
— И ти не си за изхвърляне.
— Когато се налага, умея да се представя не по-зле от Еди Батъл.
Той се усмихна, за да покаже, че се шегува.
— Само ние ли сме поканени за вечерята?
— Да, защото идеята е моя.
— Твоят ли? Защо?
— Време е да седнем и да обсъдим случая, а аз разсъждавам най-добре на чаша хубаво вино.
— Сигурен ли си, че това не е просто повод да се отървеш от готвенето ми?
— И през ум не ми е минавало.
Къщата на Хари беше голяма, стара и чудесно обзаведена.
Той посрещна гостите си на прага и ги въведе в библиотеката, където въпреки топлата вечер в камината уютно пламтеше огън. Старият адвокат беше облечен в елегантен костюм на дискретно каре. На петлицата му бе забоден карамфил. Наля им питиета и тримата се настаниха на мекото кожено канапе пред камината. Ако се съдеше по вида му, канапето бе служило за отдих поне на пет поколения.
Хари вдигна чашата си.
— За здравето на добрите ми приятели. — След като отпиха, той погледна Мишел и добави: — И ако питате мен, налага се още един тост. — Той пак вдигна чашата. — За една от най-хубавите жени, които съм срещал. Мишел, тази вечер изглеждаш извънредно красива.
Мишел се усмихна и хвърли поглед към Кинг.
— Ех, ако можех и да готвя.
Кинг понечи да каже нещо, но размисли и бързо отпи от коктейла си.
— Невероятно интересно място — каза Мишел, оглеждайки поразените от дървояди рафтове, претъпкани със старинни на вид томове.
Хари също плъзна поглед из библиотеката.
— Разбира се, тук има и призраци, както се полага на една сграда, видяла зората на осемнайсети век.