— Може да ви провърви в стаята на татко — каза Савана.
Преди да я последва, Кинг спря да погледне няколко снимки върху полицата срещу леглото на Реми. Савана застана до него.
— Тук съм на дванайсет, дебела и грозна. Господи, още усещам скобите върху зъбите си.
Кинг взе друга, по-стара снимка на две бебета. Савана посочи с пръст.
— Това са Еди и Боби — младши. Не съм го виждала, разбира се; той е умрял, преди да се родя. Не, сбърках, Еди е отляво, а Боби — младши отдясно. — Тя продължи да се колебае. — Ама че работа, да не познавам собствената си плът и кръв.
— Е, били са близнаци — каза Кинг и върна снимката на 1 място.
Минаха в стаята на Боби, но и там нямаха успех, поне отначало. Но когато огледа чекмеджето сантиметър по сантиметър, Кинг изведнъж трепна.
— Можеш ли да ми донесеш фенерче? — обърна се той към Савана.
— Мама държи фенерче на нощното шкафче, в случай че спре токът.
Савана изтича и след малко се върна с фенерчето.
Кинг освети вътрешността на чекмеджето.
— Вижте това.
— Прилича на букви — констатира Мишел.
— Това определено е „х“, а до него „а“ или „о“.
Мишел се наведе още по-близо.
— След това има празно място, а после буквата „к“, следвана от „с“ или „о“.
Кинг отстъпи назад и се замисли.
— Изглежда, че нещо е лежало в чекмеджето и по някакъв начин буквите са се отпечатали върху дървото.
— Може би от влагата — предположи Савана.
Кинг пак се приведе и подуши чекмеджето. Погледна Савана.
— Боби пиеше ли в стаята си?
— Татко? Та той има цял бар в онзи псевдо старинен шкаф срещу леглото. Защо?
— Защото чекмеджето мирише на уиски.
— Това може би обяснява влагата — каза Мишел и също помириса. — Гледал е оставеното вътре, разлял е част от питието и няколко букви са се отпечатали от хартията върху дъното на чекмеджето.
Кинг отиде в спалнята и се върна с молив и хартия, които бе взел от писалището на Боби. Записа буквите, спазвайки разстоянието помежду им.
— Ха — Кс, Хо — Ко или Ха — Ко — бавно изрече той. — Случайно да ви говори нещо?
Савана поклати глава.
— Очевидно има липсващи букви. Ако играехме „Колелото на съдбата“, щях да изпробвам с една-две гласни — каза Мишел. — Ти как мислиш, Шон?
Той не отговори веднага.
— Това може да се окаже ключ към цялата загадка, стига само да проумея какво означава.
На Мишел внезапно й хрумна идея. Докато Савана оглеждаше записаните букви, тя прошепна в ухото на партньора си:
— Може да е от онова по-ново завещание на Батъл, за което говореше Хари.
Никой от тримата не чу как вратата на спалнята тихичко се затвори зад човека, който ги бе подслушвал. Не чуха и тихите стъпки по коридора към стълбището.
80
Шон Кинг подскочи в леглото като мушнат с остен.
Седем часа! Боже мой, седем часа! Но всъщност не бяха седем, а най-вероятно повече. Споменаването на седемте часа го бе накарало да се замисли за смъртта на Сали. Тя бе загинала едва седем часа след като му разказа за Джуниър. Това имаше важно значение. Седемте часа обаче току-що му бяха помогнали да осъзнае един поразителен факт — толкова поразителен, че всичко започна да си идва на място.
Той зашари с пръсти и откри часовника си върху нощното шкафче. Беше един след полунощ. Стана от леглото, препъна се в нещо, захвърлено от немарливата Мишел върху пода на гостната, и се хвана за палеца на крака. Пипнешком установи, че е налетял на чугунена гира.
— Дяволите да те вземат! — провикна се той, макар че беше сам в стаята.
Разтри ударения крак и закуцука по коридора към нейната спалня. Канеше се да нахълта, но в последния момент размисли. Подобна изненада можеше да му осигури еднопосочен билет за моргата.
Той почука на вратата.
— Мога ли да вляза?
Иззад дебелото дърво долетя сънен глас:
— Какво?
— Ако още спиш с автомат под възглавницата, недей да го вадиш. Идвам с мир.
Влезе и щракна лампата. Мишел седеше в леглото и разтриваше очи.
— Умееш да си избираш нощници — каза той, оглеждайки торбестия й сив анцуг с емблемата на някакво женско полицейско дружество. — Облечеш ли се тъй и за медения месец, щастливият съпруг няма да те пусне да станеш от леглото.
Тя го погледна раздразнено.
— Затова ли ме събуди? Да обсъдим с какво спя ли?
Той седна до нея.
— Не, искам да свършиш нещо, докато ме няма.
— Докато те няма? Къде отиваш?
— Трябва да проверя това-онова.
— Идвам с теб.
— Не, трябваш ми тук. Искам да държиш под око семейство Батъл.
— Кого по-точно?
— Всички.
— И как по-точно да стане това?
— Ще се обадя на Реми, че трябва да й зададеш още няколко въпроса. Тя ще събере цялото семейство и така ще облекчи задачата ти.
Тя скръсти ръце и го изгледа упорито.
— Какво става, дявол да го вземе?
— Още не съм сигурен, но наистина трябва да ми помогнеш.
— Пак криеш от мен. Знаеш колко мразя недомлъвките.
— Още не знам нищо със сигурност. Но ти ще узнаеш първа, кълна се.
— Няма ли поне да ми кажеш какво отиваш да провериш?
— Добре. Ще помоля един приятел да прегледа резултатите от аутопсията на Боби.
— Защо?
— След това отивам в болницата на Вирджинския университет да проуча някои наркотици — продължи той, без да обръща внимание на въпроса й. — После ще потърся някой антиквариат.
Тя вдигна вежди.
— Антиквариат?
— Ще посетя и семейния лекар на Боби Батъл. Имам да му задам няколко въпроса, които могат да прояснят много загадки. И последно, но не най-маловажно, отивам до Вашингтон да купя едно устройство, което ще ни е от голяма полза.
— И само толкова ли ще ми кажеш?
— Да.
— Е, благодаря за доверието.
Той се изправи.
— Слушай, Мишел, ако ти кажа точно какво си мисля и излезе, че греша, може да се довериш не на когото трябва. Докато не узная дали съм прав, запомни едно: никой не ти е приятел, преди да хванем убиеца. Подчертавам — никой.
Тя го изгледа втренчено.
— Ти май се опитваш да ме изплашиш.
— Не, опитвам се да предпазя и двама ни. Вече на два пъти стреляха по нас. Не искам третият път да се окаже фатален.
81
Докато Кинг водеше среднощното си съвещание с Мишел, един мъж с черна качулка и зловещи планове бе влязъл в жилището на Джийн и Харолд Робинсън. Той отключи вратата на мазето и се вмъкна вътре. Лесно е, когато човек има ключ, а той имаше — благодарение на отпечатъците, взети на паркинга пред търговския център. Преди да нахлуе в къщата, беше прерязал телефонните кабели. Щом влезе, той бързо се изкачи по стълбището. Отлично познаваше разположението на стаите. Знаеше къде се намира всеки от четиримата обитатели на къщата, тъй като вече няколко пъти бе идвал на разузнаване. За всеки случай носеше и чертеж на сградата, взет от уебсайта на строителната компания.
Както бе предположил още на паркинга, когато за пръв път забеляза майката на малкия футболист Джийн Робинсън, семейството имаше алармена система, но не я използваше. Трите деца — бебето, на което бе помахал в колата, и двете по-големи момчета — спяха на горния етаж. Съпрузите имаха спалня на партера, само че тази вечер мъжът не си беше у дома.
Парното отопление се включи с глух шум и из къщата лъхна топъл въздух. Използвайки прикритието на този звук, мъжът светкавично изтича по коридора към спалнята. За няколко секунди прилепи ухо до вратата. Чу само тихото хъркане на мисис Робинсън, която дори не знаеше, че чака гостенин. Отвори вратата и тихичко я затвори зад себе си. Очите му отдавна бяха привикнали с мрака. Джийн Робинсън се виждаше като неясно очертание в левия край на голямото легло. Беше облечена с обикновена бяла нощница. Мъжът бе видял през прозореца как се преоблича. Тя имаше лошия навик да не затваря докрай щорите и да не гаси осветлението. Навярно предполагаше, че няма кой да я види, тъй като прозорецът гледаше към задния двор. Грешеше, разбира се, както мнозина други, когато си мислят, че са сами. Винаги някой гледа. Винаги.