Рейчъл го погледна с едва прикрито раздразнение. Фъргюсън се държеше още по-покровителствено от обикновено, като че ли Паркър беше бавноразвиващ се ученик, който трябва да бъде внимателно побутван по пътя на знанието.
- Отбелязах силните си подозрения, че Рейчъл се тревожи за вас.
- Така ли? Старая се да не обсъждам работата си с нея.
- Може би усеща повече, отколкото предполагате.
„Ако знаехте само“, помисли си той.
Явно изражението му го беше издало, защото безгрижното лице на Фъргюсън за първи път трепна и за миг разкри една може би по-интересна мрачна страна на характера ѝ. Или беше това, или се чудеше как е възможно някой да е толкова тъп, но да ходи в права линия без помощ.
- Видяла е как умира човек във ваше присъствие - каза тя. - Човек, който се е канел да ви убие.
- Разбирам. - Той реши да се усмихне през зъби. - Не го бях планирал.
- Божичко... - въздъхна Рейчъл.
- Не съм сигурна, че осъзнавате тежестта на ситуацията по отношение на детето си - каза Фъргюсън.
- Какво искате от мен? Да спра да я виждам ли? Аз и сега не я виждам достатъчно.
- Аз... - подзе Фъргюсън, но Паркър я прекъсна.
- Сигурно мога да си намеря и друга професия. Например детска психология -само че съм свикнал да се опитвам да решавам проблеми, а не да ги създавам насила.
Беше ред на Фъргюсън да оголи зъби. „Добре“, помисли си Паркър. За първи път отговаряше нарочно неконструктивно, дори заядливо, но вече му беше писнало. Достатъчно виновен се чувстваше и без помощта на Фъргюсън. Знаеше, че дъщеря му струва повече от всичките, а той дори не я познаваше истински.
- Не съм сигурна, че има полза от такова отношение - каза Фъргюсън.
Паркър се опита да се успокои. Загледа се през прозореца зад гърба на Фъргюсън и снежинките, които вятърът отвяваше от един гол клон навън. Сред повея на него кацна една червеношийка с разрошени перца. Повечето бяха отлетели на юг за зимата, но някои бяха останали. Тази беше зряла, възрастна птица. Беше или късметлийка, или много корава, защото червеношийките често ставаха жертва на катерици, змии, котки, гарвани, врани и въобще почти всички хищни животни. Малко от тях живееха повече от две години.
- Пак ще попитам: какво искате да направя? - заинтересува се той.
Фъргюсън и Рейчъл се спогледаха.
Един от възможните отговори несъмнено гласеше: „Да се разкараш“, но и двете бяха достатъчно интелигентни да разберат, че Сам няма да остане доволна от това. И дори нямаше да ѝ донесе по-голяма сигурност. Баща ѝ беше там, за да я закриля, докато не стане достатъчно голяма да се пази сама, макар да не беше толкова уязвима, колкото си мислеха другите. Въпреки всичко той не възнамеряваше в близко бъдеще - нито пък в далечно - да абдикира от тази отговорност.
- Мисля, че това е въпрос, който трябва да обсъдите двамата с Рейчъл - каза Фъргюсън.
Двете отново се спогледаха и Паркър разбра, че каквото и да последва, то вече е било предмет на предишен разговор между тях.
- Ще го направим - обеща той. - И благодаря за всичко, което се опитахте да направите за Сам.
Мислеше го. Може и да не харесваше особено Фъргюсън, но тя вярваше, че прави нещо хубаво. Кой знае, за Сам може би беше добре да има и друг възрастен, освен родителите си и баба си, и дядо си, който проявява интерес към нея.
Искреността му обаче остана скрита за Емили Фъргюсън. Тя вече го беше вписала в категорията „лош родител“, а може би дори и „опасен родител“. Това само увеличаваше решимостта на Паркър да избягва адвокатите и съдилищата, що се отнася до Сам. Ако поискаха специализирано мнение от Фъргюсън, то нямаше да бъде в негова полза.
- Смятам, че засега трябва да продължим сеансите - каза тя.
- Убедена съм, че няма да има проблем - потвърди Рейчъл.
Паркър не възрази. Не виждаше защо да го прави.
И тримата се изправиха. Фъргюсън стисна ръката на Рейчъл и я задържа с интимен жест. Паркър получи умряла риба между пръстите си. Не беше специалист, но му се струваше, че това представлява някаква форма на предубеденост. Сигурно в професионалното образование на Фъргюсън фигурираше правило срещу това, но може да е била болна в деня на въпросната лекция.
В чакалнята Сам четеше, потънала в премеждията на Браун Енциклопедията, който спасяваше Айдавил от престъпниците.
- Може ли да отидем при Ал? - попита тя.
Заведението беше наблизо, на „Уилистън Роуд“. Там правеха адски добри пържени картофки още от 40-те години и беше станало традиция да минават оттам след сеанса при психолога.
Паркър погледна Рейчъл, но тя беше твърдо решена да не издава гнева си пред Сам.