- А ти защо не нарисува себе си?
- Аз бях художникът. Как да нарисувам себе си, ако аз рисувам другите?
Паркър отпи от кафето си. Звучеше му логично, но все пак не беше психолог.
- Затова направих нова рисунка - продължи Сам, - с момиченце, и днес ѝ я занесох. Тя попита дали съм аз.
- Ти какво ѝ каза?
- Само се усмихнах. Тя го прие за „да“.
Паркър усети, че стиска твърде здраво чашата си с кафе. Шумът от околните маси заглъхна; останаха само двамата със Сам и белотата, която ги обгръщаше.
- Но не беше ти?
- Не.
„Дженифър - помисли си той - беше включила мъртвата си сестра в рисунката.“
- Виждаш ли я?
- Знаеш, че я виждам.
Не знаеше или поне не беше сигурен, но да, подозираше, че е така. Гърлото го болеше, очите му пареха. Премигна, за да спре сълзите. Не можеше да се стърпи. Не беше редно. Но въпреки това:
- Колко често идва при теб?
- Много.
- А тя дали е...?
Думите заседнаха в гърлото му. Не знаеше какво иска да попита или поне нещо, което можеше да се събере в една дума. Щастлива, тъжна, гневна, уплашена... дали тези думи въобще значеха нещо за това, което Дженифър беше сега?
- Да - отвърна Сам.
„Да - помисли си Паркър, - ако има само една истина, то тя е в тези думи. Тя е. Тя съществува. Всичко друго бяха подробности.“
Сам пресуши последните капки от шейка си, като го гледаше изпитателно над ръба на чашата си. Той стъпваше внимателно. Забелязваше, че напоследък го прави все по-често, когато е край нея. Погледна наляво. Рейчъл се беше спряла да поговори с някого до тоалетната. Не виждаше кой е. Тялото ѝ беше леко извърнато от събеседника, като че ли нямаше желание да се задържа. За каквото и да говореха, тя скоро щеше да се върне на масата.
- Някой ден ще се наложи да поговорим какво всъщност се е случило в мотела - каза той.
Сам пусна сламката и отвори уста, за да възрази, но той вдигна ръка.
- Знам какво ще кажеш. Ще ми обясниш, че трябва да внимаваме и че могат да ни чуят, и аз разбирам всичко това. Но аз съм твой баща и няма как да те пазя, ако не мога да разговарям с теб за разни неща.
Рейчъл се измъкна и тръгна към тях. Чак когато се приближи - но не достатъчно, за да чуе, - Сам отново проговори.
- Ти не ме пазиш, татко. Аз те пазя.
8.
Когато излязоха от заведението, небето беше сиво. Паркър погледна прогнозата за времето на телефона си. Очакваше се още сняг и метеоролозите съветваха да се избягват ненужните пътувания. Можеше да тръгне още сега, но по всяка вероятност бурята щеше да го хване още преди средата на пътя до Мейн. Щеше да бъде бавно, неприятно и напрегнато шофиране. По-добре беше да пренощува в Бърлингтън и да тръгне рано сутринта, когато пътищата са чисти.
Погледна към Рейчъл. Последния път, когато остана във Върмонт, правиха любов. Той се възстановяваше от раните си, тя - от скорошна раздяла, а двамата се обичаха достатъчно, за да намерят утеха един в друг. Това обаче нямаше да се повтори тази вечер и вероятно никога вече. Похищението на Сам беше разрушило крехкия баланс помежду им, и то може би необратимо.
- Ще потърся място да пренощувам в града - каза той.
Рейчъл не си направи труда да го пита къде. Сигурно се досещаше - близо до университета имаше малко хотелче, което той постепенно беше започнал да харесва. Беше преспал в достатъчно мотели, за да се научи да ги избягва при всяка възможност.
- Ще се чуем - отвърна Рейчъл.
- Разбира се.
Той прегърна Сам. Всеки път, когато трябваше да се сбогуват, от сърцето му се откъсваше малко парченце, за да бъде безвъзвратно изгубено. Никога не бе предполагал, че ще стигнат дотук. Никога не бе искал да бъде един от тези бащи.
- Грижи се за мама - заръча ѝ той.
- Непременно. Обичам те, Мечо.
- И аз те обичам, Мечо.
Паркър проследи с поглед колата, докато се отдалечаваше. Чувстваше се като в плен на странен сън, от който не можеше да се събуди; всеки път, когато отвореше очи, се оказваше още по-дълбоко затънал в нереалността.
И дъщеря му го плашеше.
Качи се в колата и запали двигателя. Почака малко прозорците да се изчистят. Вратата на заведението на Ал се отвори и отвътре излезе мъж със старателно вчесана бяла коса и тен на човек, който може да си позволи да избяга от зимата на по-слънчеви климати. Беше Джеф, бившият приятел на Рейчъл - бившият задник, поправи се той, въпреки че това беше ясно. Бърлингтън беше малък град; понякога твърде малък. Ако той беше човекът, с когото тя бе говорила в ресторанта, защо не му го каза, когато се върна на масата? Всъщност знаеше защо: споменаването на Джеф щеше само да помрачи бездруго тягостното настроение.