Телефонът му завибрира в джоба, но той не му обърна внимание. Някъде в тази къща се криеше следа към оцелелите Братя. Трябваше да се съсредоточи.
Първо прегледа всички плочи, като ги изсипваше от книжните им тела на пода, без да се интересува дали ще се повредят. Явно те бяха ценни за Раут, така че бе възможно да е скрил и други ценни вещи между тях. Единственото, което откри обаче, бяха няколко писма от търговец на редки плочи, прибрани в „Реквием“ на Верди в изпълнение на Филхармоничния оркестър под диригентството на Карло-Мария Джулини, с гласовете на Криста Лудвиг, Николай Геда и Елизабет Шварцкопф. Колекционера се канеше да изхвърли и тази плоча, когато някакъв инстинкт го накара да я отдели. Баща му винаги бе казвал, че Шварцкопф е най-великият интерпретатор на класическата песен, въпреки, както сам признаваше, смущаващо ентусиазираното ѝ участие в нацистката партия. Той си помисли, че точно тази творба би могла да достави известна наслада на Елдрич.
Продължи да претърсва къщата, като преминаваше от стая в стая, без да намери нищо интересно, докато остана само мазето. Спря се на стълбите и погледна надолу. Беглият оглед по-рано беше показал, че там е пълно с кашони и боклуци. Не му оставаше друго, освен да се заеме и с това. Първо обаче щеше да пийне вода. Устата му беше пресъхнала и прашна.
Колекционера влезе в кухнята. Пред него стоеше жена, а над дясното ѝ рамо беше надвиснал мъж. Жената държеше кухненски нож в ръка. Събирачът вдигна лявата си ръка и понечи да каже нещо, като в същото време стегне дясната си китка, за да извади ножа, скрит в ръкава му. Жената направи крачка напред и Колекционера почувства остра болка в гърдите, сякаш пламна огън, който се разрасна, докато не го погълна целия. Лявата му ръка падна върху дръжката на ножа, а острието от другата му ръка се изплъзна от канията си и издрънча на пода. Вратата на кухнята беше отворена и отвън се виждаше как се спуска вечерта. Той направи няколко крачки към нея, а мъжът и жената се отдръпнаха от пътя му. Острието в гърдите му прорязваше вътрешностите му на всяка стъпка, но той не спря. Искаше да умре на светло. Стигна до вратата точно когато краката му се огънаха и се свлече на колене. Слънцето притъмня, светът се обля в червено. Сенките се приближаваха. Опитваше се да ги държи настрана, но вече нямаше сили за това. Те ставаха непоносимо плътни, докато той преминаваше от своя свят в техния, заобиколен от Опустели.
Соколите не питаят обич към ловеца, помисли си той. Той само се грижи за тях.
Те се спуснаха отгоре му и го погълнаха.
92.
Сали и Кърк гледаха мъртвото тяло пред себе си. Непознатият лежеше на една страна, с полуотворени очи в смъртта и леко разтворени устни от изненада. Още стискаше дръжката на ножа, като че ли не Сали, а той самият го бе забил в гърдите си. Върху откритата кожа на лицето и ръцете му започнаха да се появяват белези: малки прободни рани като от игли.
Или остри зъби.
Около мъртвеца се виеше сивкава мъгла и на Сали ѝ се стори, че различава образите на лица, които ту се появяваха, ту отново изчезваха.
Кърк беше сляп за всичко това. Той виждаше само един труп, който сякаш бе решил да се разложи много бързо. Там, където лицето му се допираше до пода, вече имаше петна. Със сигурност не приличаше на ченге, което беше добре.
- Какво става с кожата му? - попита Кърк, но Сали почти не го чу.
Беше се появила Елинър. Стоеше до стария хамбар и трепереше толкова силно, че приличаше на размазано петно във въздуха. Излъчваше страх, който започна да обзема и Сали.
Изведнъж Елинър изчезна.
- Трябва да се махаме оттук - каза Сали. - Имам предвид, веднага.
За първи път Кърк беше този, който запази спокойствие. Той изнесе парите и документите от мазето и взе ключа за камрито от кукичката в коридора. Сали вече го чакаше при хамбара, мъчейки се да стои колкото може по-далеч от мъжа, когото беше убила. Кърк отиде при нея. Повдигна една дъска от пода и отдолу се показа оръжейният сейф на Братовчеда. Кърк го отключи, взе два пистолета и малко муниции, след което върна дъската на мястото ѝ. Накрая отвори широко вратите, изкара камрито и паркира форда на негово място. Помогна на Сали да се качи. За момента всички идеи да я зареже бяха забравени.
- Елинър си отиде - каза Сали и захлипа. - Отиде си и повече няма да се върне.