„Това е чудесно“, помисли си Кърк, но запази мнението си за себе си.
- Къде ще отидем? - попита той.
- Няма значение. Всичко свършва.
- За мен има.
Той нямаше намерение да се предава. Разполагаха с пари и нови самоличности. Трябваше им само малко време и убежище. За хотел и дума не можеше да става, докато още бяха заедно, а не можеха да потърсят помощ при близки, защото сега всички бяха в опасност.
Кърк го осъзна чак по средата на пътя към магистралата.
Сви при първа възможност и продължи на североизток.
Минаха часове. Паркър спря зад къщата на Дон Раут и фаровете му осветиха тялото, проснато на земята. Той слезе от колата с фенерче в едната ръка и пистолет в другата. Приближи се до останките и ги огледа. После провери къщата, видя, че няма никого, и се върна при трупа.
Струваше му се невъзможно Колекционера да умре. Учуди се от тъгата, която го изпълни. Смъртта бе смалила чудовището и му бе придала човешки облик. Каквото и да беше Колекционера, за каквото и да се беше мислил, той беше умрял сам и в страдание.
Двойните врати на хамбара в другия край на двора стояха открехнати. Паркър бавно се приближи и като се скри зад дясното крило, ги отвори по-широко. Представи се като частен детектив, но никой не му отговори. Рискува да погледне вътре и видя червен „Форд Фокус“. Сниши се и допря ръка до капака. Беше топъл, но в хамбара нямаше никого. Намери документите на автомобила в жабката. Собственикът се казваше Кърк Бъкнър и живееше в Търнинг Лийф, Западна Вирджиния.
Паркър позвъни в полицията и зачака до тялото на Колекционера.
93.
Далеч оттам, в къщата си край морето, адвокат Елдрич се събуди от съня с приливите. Сестрата седеше на един стол до леглото му и прелистваше списание. Елдрич протегна ръка и я докосна по крака. Тя вдигна поглед. Очите на стареца я гледаха ясни и живи, а когато проговори, в гласа му нямаше и следа от треперене.
- Синът ми си отиде - каза той.
94.
Филип седеше коленичил на мръсния под в гаража. Ръцете му бяха вързани със свински опашки зад гърба му, а лявата половина на лицето му беше опръскана с кръвта и мозъка на Ластрейд. Неговите ръце също бяха вързани, но той бе живял твърде кратко, за да усети парещата болка в китките.
Филип беше затворил очи в очакване на изстрела, който щеше да сложи край и на неговия живот, но такъв не последва. Оттогава бяха минали часове. Никой не беше говорил с него, но бяха нахлузили памучен чувал върху главата му. Умираше от студ. Не можеше да спре да трепери. Коленете и гърбът го боляха, но беше жив.
Имаше надежда.
Унесе се. Мислеше за Майка. Когато задряма и понечи да падне, някой го удари по главата и го върна в изправено положение. Това беше изтезание.
Ала имаше надежда.
Чу приближаващи се стъпки и някой свали чувала от главата му. В гаража беше сумрачно и очите му бързо се приспособиха. Ластрейд още лежеше до него с лице към тавана, а на мястото на носа му зееше дупка.
Славен стоеше до Филип с двата сака с парите в краката си. Бръкна в единия, извади една пачка банкноти и я вдигна като мъртва риба. Дори я подуши и сбърчи нос от погнуса. После извади запалка „Зипо“ от джоба си, щракна я и поднесе пламъка към банкнотите. Изчака пламъкът да ги обхване и дори ги помаха във въздуха, за да се разгорят.
- Ей - продума тихо Филип. - Ей.
Банкнотите вече пламтяха с лек синкав оттенък.
- Нищо не струват - каза Славен. - Менте. Също като теб.
- Не знаех.
Чу зад гърба си други стъпки: този път тракане с токчета. Усети миризмата ѝ, преди да я види. Познаваше това ухание, откак се помнеше. Опита се да погледне през рамо, но до бузата му се допря дуло на пистолет, което върна главата му в изходно положение.
- Майко - каза той, когато тя най-после застана пред него. - Моля те, кажи му. Кажи му, че не съм знаел. Честна дума, не знаех.
Майка погледна детето си. Филип зарида.
- Не разбирам - изхлипа той.
- Скроили са ти номер - обясни меко тя на малкото момченце, което не разбираше защо го тормозят големите момчетии. - Предали са те на властите, за да ги заведеш при Славен и неговите хора, Славен да ги заведе при наркотиците, а наркотиците да ги заведат при терористите, или поне така са си мислили. Доста неприятности докара на всички.
- Щях да направя всички ни богати.
- Всички ни?
Усети го в гласа ѝ. Тя знаеше какво е намислил. Славен ѝ беше казал. Подла работа беше това: да изпортиш някого пред майка му.
Филип спря да плаче. Сълзите секнаха, като че ли някой бе завъртял кранчето наопаки.