Паркър не отговори. Ако на Рос му беше неудобно да повдигне въпроса, той с нищо не го показа. Сметката дойде. Рос плати в брой.
- Още няма и следа от лаптопа на Еклънд - подхвърли той, като се надигна от масата и взе палтото си от съседния стол. - Кърк Бъкнър каза, че може би жена му го е изхвърлила, макар да не беше сигурен.
- Важен ли е този лаптоп?
Рос сви рамене.
- Възможно е. Ще бъда признателен, ако се намери.
- Ще го имам предвид.
Рос го изгледа.
- Непременно.
Двамата излязоха заедно навън и си взеха довиждане, без да си стиснат ръцете. Рос отвори сам вратата на колата, която го чакаше, и тя потегли. Щом се скри от погледа, Ейнджъл и Луис мигом се появиха, като че ли се материализираха от мрака и нощта.
- Е? - попита Ейнджъл.
- Мисля, че той е наел Еклънд да шпионира дъщеря ми.
- А защо прати теб да търсиш лаптопа?
- Защото съм добър в това, което правя. Ако го бях намерил и предам, без да разгледам съдържанието му, Рос можеше да продължи да следи семейството ми без никакви последици. Ако не го бях намерил въобще, резултатът щеше да бъде същият.
- А ако го беше намерил и разгледал?
- Тогава щеше да ми е изпратил сигнал.
- По-точно?
- Че знае или подозира нещо за Сам.
- Някой път - рече Ейнджъл - трябва хубаво да си поговорим за това момиченце.
102.
Рейчъл седеше на бюрото в кабинета си с най-новите документи от адвоката пред себе си, когато Сам се появи до нея. Дъщеря ѝ беше много грижовна към нея, откакто се бе прибрала от болницата. Случилото се явно я беше засегнало дълбоко.
Рейчъл беше уморена. Не беше спала добре миналата нощ. Беше сънувала.
Първата дъщеря на Чарли Паркър.
В съня си Рейчъл стоеше на брега на голямо езеро. Дженифър Паркър седеше на една скала и хвърляше камъчета във водата. До себе си имаше цяла купчинка, но колкото и да взимаше от нея, тя не намаляваше.
Рейчъл погледна към езерото. Времето бе тихо, но във водата се вдигаха вълни, като че ли нещо я движеше и отгоре, и отдолу. Чуваше тих ромонещ шепот като от много гласове едновременно.
Дженифър ѝ подаде едно камъче, прорязано от бяла ивица.
ето
вземи
Рейчъл взе камъчето.
- Да го хвърля ли? задръж го
за спомен
В този момент Рейчъл се събуди.
Тя докосна с пръсти писмото от Семейния отдел на съда във Върмонт, с което я уведомяваха за датата на изслушването. Не се опита да го скрие от дъщеря си.
- Ще помоля да отложат изслушването - каза тя. - Знаеш ли какво значи това?
- Да. Затова ли дядо е толкова ядосан?
- Възможно е.
- За колко време?
- Ще видим.
Сам я прегърна.
- Съжалявам за онези неща, които казах.
- Знам.
Рейчъл целуна дъщеря си и притисна лице в бузата ѝ.
- Сам?
- Да?
- С кого си говориш, когато си сама в стаята си?
Рейчъл преброи секундите мълчание. Една, две, три...
- С никого.
- Просто понякога те чувам, когато минавам оттам. Имаш ли си - нали се сещаш - приятел?
- Въображаем ли? - попита Сам. Звучеше облекчено.
- Да, например.
- Може би.
- Някое друго малко момиченце?
Пак това мълчание.
- Може би.
- А тя...
Сам се отскубна, преди да довърши, и започна да танцува в кръг.
- Аз имам много въображаеми приятели - заяви тя развеселено, без да си личи дали е искрено или престорено. - Имам си пони и еднорог, и зайче, и фея.
- Сам...
Танцът спря. Усмивката изчезна.
- Мамо - тя хвана ръката на майка си, - аз не съм малко момиченце.
После избяга от стаята.
Рейчъл пъхна писмото в папка с надпис „Правни“. Отвори чекмеджето и прибра папката вътре. Преди да го заключи отново, поспря за миг да погледне малкото камъче с бяла ивица, което бе намерила сутринта в шепата си.
103.
Ейнджьл закопча ризата си и облече пуловера. Обу маратонките си и върза връзките им. Мина през чакалнята и коридора. Излезе навън под зимното слънце и затвори очи срещу ослепителните му лъчи.
Всички умират, каза си той. Всички.
Но не и аз.
Не и днес.
Благодарности
Тази странна книга - а може би всичките са странни - е плод колкото на целенасочено проучване, толкова и на всички истории с духове, които съм чел през живота си. Две по-нови книги се оказаха особено полезни: „Призраци: естествена история“ на Роджьр Кларк (Penguin, 2013) и „Паранормалното: защо виждаме неща, които ги няма“ на проф. Ричард Уайзман (Macmillan, 2011). Благодарен съм още на Брайън Шауърс от „Swan River Press“, който знае повече за призраците, отколкото вероятно е добре за него, и чиято страст към ирландските автори на свръхестествена фантастика ме насочи към някои от цитатите, използвани в романа. Междувременно Сет Кавана отговаряше на всичките ми идиотски въпроси, без нито веднъж да изгуби търпение.