- Защо си дошъл? - попита Паркър.
- За да говоря с теб.
Паркър почти не можеше да се сети за друг човек, с когото има по-малко желание да говори, но разговорът все пак даваше шанс за разведряване на обстановката. Ако го отпратеше, отношенията им щяха да продължат да се влошават, стига, разбира се, Франк да си стигнеше жив до дома и да пропусне неволно отбиване до най-близкия полицейски участък.
- Студено е. Какво ще кажеш да влезем вътре и да седнем?
Паркър посочи към хотела. Имаше няколко общи помещения, в които гостите можеха да поработят или почетат, ако желаят. През дръпнатите завеси си личеше, че стаята отпред, вляво от вратата, беше празна.
Франк кимна и Паркър тръгна напред по заснежената пътека към топлата сграда.
11.
Мей Маккинън стоеше до прозореца в кухнята и гледаше гората по края на задния си двор. Хрумна ѝ да се обади в полицията, но не беше готова за това, поне засега. Въпреки изчезването на съпруга си и всевъзможните сюжети за сполетялата го участ, които рисуваше в мислите си, тя все още предпочиташе да вижда най-хубавото в хората и да вярва в подредената вселена, защото само в една вселена, в която хората бяха добри, а редът беше естественото състояние на нещата, беше възможно съпругът ѝ да не е страдал твърде много, преди да умре.
Освен това беше в период на пренастройване на сетивата - избирателно изкривяване на собствените си спомени и възприятия. Вярваше, че е видяла фигури в гората, но ѝ беше трудно да се фокусира върху тях. Напомняха ѝ на онези фокуси с карти, при които символът на картата за миг се скрива от погледа в сляпото петно на полезрението. Когато се опиташе да види конкретен образ, движещ се между дърветата, сенките сякаш го поглъщаха и оставаха само другите около него. Щом преместеше поглед, невидимият мъж или жена отново се появяваше в периферното ѝ зрение.
После слезе в кухнята, но нарочно не светна лампата, за да остане скрита, докато огледа имота си. Ала в гората вече не се забелязваше никакво движение. Една атавистична част от съзнанието ѝ - рядко използвана реликва от по-древните времена на човечеството - ѝ изпращаше противоречиви послания. Предупреждаваше я да не излиза навън, но в същото време се опитваше да ѝ внуши, че не е видяла това, което си мисли.
Само дето и Алекс беше с нея. Той също ги беше видял. А гласът в главата ѝ, който говореше като неприсъстващия ѝ съпруг, отвърна: „Но ти се тревожеше за него. Притесняваше се, че може да се е наранил, а той на свой ред се е уплашил, задето е скрил случката от теб. Двамата сте предали страха си един на друг и сте почерпили образите от него.“
- И двамата едновременно сме си измислили хората в гората?
Тя изрече думите на глас; прошепна ги на нещо в главата си, което адски добре имитираше Майк, чак до нетипичните за американците интонации в гласа до начина, по който спираше между изреченията, независимо колко е ядосан, щастлив или тъжен. Той беше разумен, разсъдлив човек. Този глас обаче, който я караше да се съмнява в себе си, се отличаваше от неговия по едно много просто нещо.
Майк никога не би се опитал да я накара да се усъмни в себе си.
Скептицизмът ѝ го прогони. Радваше се за това. Нямаше да храни фантазии образи на изгубения си съпруг.
Тогава се сети: цигани. По-рано тази година през града беше минал един катун - три роднински семейства, поне според полицията, която ги държа под око от момента, в който паркираха караваните си на паркинга пред „Уолмарт“ на „Еъруей Драйв“. Бяха на най-различна възраст, също като тези в гората. Не бяха направили никакви поразии, макар че според някои в града просто не бяха имали възможност, защото ченгетата и охраната на магазина ги пратиха да си вървят още след втората нощ. Изпроводиха ги в мрака с все разплаканите им деца и лая на обърканите кучета. Мей не го намираше за редно, защото според нея не правеха нищо лошо. Но пък какво ли знаеше тя, след като беше единственият човек в семейството, който смяташе, че от Бърни Сандърс би излязъл свестен президент?
Възможно ли бе да са част от същата група или нови цигани, дошли да опънат катуна си в гората, след като явно не бяха желани на паркинга пред търговския център? Мей усети, че либералните ѝ възгледи са подложени са сурово изпитание. Едно беше циганите да се мотаят около мола, съвсем друго бе да палят огън на метри от задния ѝ двор.
„Не излизай навън.“
Това вече не беше гласът на Майк. Въобще не беше глас, който бе чувала преди. Говореше ѝ като търпелив родител на дете, което се кани да направи нещо глупаво, но Мей вече нахлузваше градинските ботуши, които винаги стояха до задната врата, и навличаше старото яке на Майк, което той държеше на закачалката в килера до пералнята и което тя упорито отказваше да прибере. Понякога, когато захладнееше, тя се увиваше в него, сядаше на пода в кухнята, затваряше очи и си представяше, че той седи до нея и я прегръща.