Майк, Майк, защо ти трябваше да си тръгваш?
Чу шум зад себе си. Алекс стоеше в подножието на стълбите, увит в халат, за да се стопли.
- Мамо? Обади ли се в полицията?
- Още не. Не знаем кой е.
И дали е, без малко да добави тя. Божичко, това пък откъде се взе?
- Мамо, днес видях един мъж в гората.
- Мъж ли? Какъв мъж?
- Не знам. Беше със странни дрехи. Уж беше там, а в следващата секунда го нямаше. Сякаш се носеше върху снега. Заради него паднах от колелото.
Той заплака.
- Трябваше да ти кажа, но ме беше страх.
Слюнката ѝ запука в ушите като цвърчащ бекон в тигана.
„Няма да се отдалечавам - помисли си тя. - Ще отида до края на осветеното петно и ако видя нещо, ще се скрия вкъщи, преди да кажеш и гък.“
- Да заключиш след мен, чуваш ли?
- Мамо...
- Всичко е наред. Искам само да погледна.
Тя отвори задната врата и излезе на двора.
12.
В ъгъла на библиотеката в хотела имаше машина „Неспресо“, поставена до една етажерка с книги, които всички гледаха и прелистваха, но никой всъщност не четеше. Тук-там се мяркаха развлекателни романчета като недодялани селяци, натъкнали се по грешка на среща на интелектуалци.
Паркър нямаше представа какво означават цветовете на капсулите, така че просто намери две еднакви и направи двойно кафе на Франк, а после пусна и единично за себе си. Франк разкопча палтото си, но явно нямаше желание да го свали. Паркър съблече якето си и го хвърли на дивана. Попита Франк дали иска сметана.
- Не - отказа Франк, а после добави, - благодаря.
Което все пак беше нещо.
Паркър му подаде кафето и седна на един стол срещу бащата на Рейчъл. Франк не изглеждаше добре. Студът може да беше добавил малко руменина на носа и бузите, но въпреки това кожата му изглеждаше бледожълтеникава. Паркър смътно си спомняше, че това може да е признак на чернодробно заболяване. Зачуди се дали Франк е ходил на лекар, но после си спомни с какви жени живее: още при първия намек за болест Рейчъл и майка ѝ щяха да го завлекат на доктор, ако се налага, под заплаха с оръжие.
Паркър отпи от кафето си. Можеше да подхване незначителен разговор от учтивост, но този период отдавна беше отминал и при двамата. Никога не се бе получавало, а и не бе станало нищо, което да подскаже, че сега може да се получи. Накрая Франк наруши мълчанието.
- Чух, че днес не е минало добре при психолога.
- Госпожа Фъргюсън се справя чудесно. По-добре няма накъде. Сам също изглеждаше щастлива. Проблемът бяхме ние с дъщеря ти.
- Рейчъл би казала, че ти си проблемът.
Паркър си пое дълбоко въздух и се почуди дали светът е решил да изпробва до последно способността му да се владее. Радваше се, че се беше ограничил с една чаша вино. Втората нямаше да подейства смекчаващо на гнева му. Дори сега, съвършено трезвен след разходката до хотела, изпитваше силен порив да размаже физиономията на Франк Улф, но нищо нямаше да постигне.
- Мисля, че се държах прилично, но признавам, че не съм най-добрият съдник по въпроса - каза той. - Освен това съм имал и по-добри дни.
- Аха...
Франк отпи от кафето си. Изглеждаше объркан.
- Има вкус на греяно вино - каза той.
- Не знам какво значат цветовете - отвърна Паркър. - Просто грабнах първите, които ми попаднаха. Искаш ли друго?
- Не, няма проблем. Просто е странно.
- Явно е нещо завъртяно.
- Сигурно затова не го разпознавам. Вкъщи пия разтворимо.
Той отпи още малко, без да се мръщи толкова.
- Случилото се със Сам... отвличането...
Паркър чакаше. Франк обра капките от ръба на чашата си с палец, но не вдигна поглед.
- Исках да обвиня теб за всичко - каза той. - И още искам.
Сега вече вдигна очи. На Паркър му се стори, че не изглежда нито ядосан, нито огорчен, а само объркан.
- Ти обвиняваш ли себе си?
- Понякога - призна Паркър. - Не можех да спра хода на събитията и нямаше как да знам какво ще се опита да направи този човек впоследствие, но участвах в задвижването им, а те завършиха с отвличането на дъщеря ми.
- Можеше да свърши зле. Не че така беше добре.
- Знам.
Франк кимна.
- Мислех си, че с теб нямаме нищо общо - продължи той. - Исках да вярвам в това, но през цялото време виждах насреща си нещо, което виждах и когато погледнех в огледалото. Човек, който е погребал едно от децата си.