- Казвал ли ви е защо предпочита да не ви разказва повече за това, което прави? Този път отговорът малко се забави.
- Едва през последните месеци.
- И какво беше обяснението?
- Каза, че за мен ще бъде по-безопасно да не знам.
- Това ли бяха точните му думи?
- Да.
Паркър си помисли, че това може би обяснява тревогата в гласа ѝ, която се долавяше в съобщението ѝ на телефона на Еклънд, но трябваше да се увери.
- Госпожо Бънди, притеснявате ли се за бившия си съпруг?
- Господин Паркър, аз винаги съм се притеснявала за него.
Преди да затвори, той я увери, че ще ѝ се обади, ако открие нещо; тя на свой ред се съгласи да се свърже с него, ако Еклънд я потърси.
След това Паркър позвъни на номера, който Рос му беше дал, и изясни една-две подробности от файловете за Еклънд. Приключиха за по-малко от минута.
Помисли си, че последното обаждане трябваше да предшества разговора с Милена Бънди, но отсрещната страна надали щеше да се зарадва на ранното събуждане. Казваше се Арт Къриър и живееше близо до Себумук Лейк, на входа на парк Великите северни гори. Беше пенсиониран, обичаше да си пийва и спеше до късно. Освен това беше полезен източник на информация за района за хора като Паркър и беше готов да обикаля по задачи за двайсет кинта на час, стига да не пречи на съня му.
Вдигна на петото позвъняване с прозявка.
- Чарли Паркър е.
- Аха.
- Защо ли имам чувството, че не се радваш да ме чуеш?
- Напротив. Не си ли личи?
- Нищо чудно, че живееш сам. Имам работа за теб.
- Казвай тогава.
Според файла на Рос Еклънд притежаваше бунгало близо до Бейкър Лейк, на десетина мили от Себумук. Рос не го бе проверил, защото беше далеч и нямаше телефон, но явно смяташе, че Паркър ще го направи вместо него. Това беше адски дълго шофиране през зимата, само и само заради нищожния шанс Еклънд да се окаже там, което беше много малко вероятно предвид атмосферните условия, но Арт Къриър имаше моторна шейна и познаваше целия район. Къриър се съгласи да провери „лагера“ на Еклънд, както го нарече типично по мейнски, и да предаде информацията на Паркър по-късно същия ден.
След като приключи с телефонните разговори, Паркър потегли към Върмонт. Времето беше лошо, въпреки че с наближаването на брега бурята отслабна. Слушаше музика, докато шофираше, и оставяше албумите да се извъртят докрай, без да се поддава на примамливите функции на айпода си. Помисли си, че това може донякъде да е причината за възкръсването на грамофонните плочи: ако имаш само по двайсет минути от всяка страна, не си струва да излизаш от стаята, за да свършиш нещо друго. Можеш просто да поседиш и послушаш, а ако вече си чул първата страна, защо да пропускаш втората?
Паркър оставяше музиката да го обгръща и си мислеше за Сам. Не я беше виждал от две седмици, въпреки че бяха говорили по телефона и по „Скайп“. Все по-често общуваха по този начин. Когато Рейчъл се изнесе и взе Сам със себе си, двамата с Паркър бяха постигнали неформално споразумение за срещите, което, в общи линии, работеше добре. През последната година обаче Сам два пъти се беше озовала в опасност заради действията на баща си. Той, разбира се, не бе имал никакво намерение да я излага на риск и въобще не беше очаквал подобен развой, но и не го бе предотвратил, така че вината падаше изцяло на неговите плещи. Тези събития бяха разбалансирали отношенията му с Рейчъл. Паркър знаеше, че тя още мисли за него и разбира дълбоките му чувства към Сам, но вече не беше толкова готова да остави дъщеря им на неговите грижи. Преговорите по темата продължаваха и той правеше всичко по силите си да не внася напрежение, което сякаш изненадваше Рейчъл - може би беше очаквала да се бори по-ожесточено.
Ала не ставаше въпрос за борба. Сам беше специална. Трябваше да бъде закриляна.
И тя беше, макар и неясно как.
Наближаваше три следобед, когато Паркър най-после спря пред кабинета на Емили Фъргюсън на „Спеър Стрийт“, която се помещаваше в една къща на равно разстояние от Университета на Върмонт и Бърлингтънския кънтри клуб. Сам вече беше влязла вътре. Рейчъл седеше в чакалнята и прелистваше последния брой на „Венити Феър“. Поздрави го с механична целувка по бузата и двамата седнаха един срещу друг, с масичката помежду им - в случай че се наложеше някой да я използва като щит.
- Извинявай за закъснението - каза той.
- Не се притеснявай. Времето е отвратително, а и Емили каза, че, така или иначе, би искала да говори с нас след сеанса на Сам.
- Как е тя?
- Още е добре.
- Звучиш разочарована.
- Не започвай пак.