Излазът ми на леко полюляващата се палуба бе приветстван с крясък от огромната чайка, кацнала на мачтата на малка яхта на отсрещния бряг на нашия канал. А от зараждащия се над синята вода бриз ми стана неочаквано лошо на стомаха — смес от чувство за вина и удоволствие, като у дете, което е избягало от училище. Но то май и целият ми живот бе преминал в бягане от училище, нали? Затова пък се радвах на всяка негова милисекунда.
Сидито в мощния касетофон на горната палуба предизвика усмивката ми: парче на групата еднодневка от 70-те години „Лукинг Глас“. Но колкото и тъпичък да бе, „Branay“ — шлагерът, който не слизаше оттогава от джубоксовете и в който се разправяше за моряк, раздвоен между морето и кръчмарската си любима — бе и песента на сватбата ни.
И аз не знам защо. Сигурно понеже е весела, шеговита, но по своята същност и сериозно романтична — каквито бяхме и ние двамата с Питър.
Наслаждавах на красивите очертания на моторната яхта и за милионен път се сетих и до каква огромна степен ме беше впечатлил Питър. Колкото и смешен да беше и да обичаше да се весели, дваж повече усилия влагаше в работата си. И понеже беше със скромен произход — и то не откъде да е, а от нюйоркския район Бронкс — постиженията му бяха още по-достойни за възхищение.
Без да е завършил висше образование, съумял бе да се сдобие с тази яхта, да не говорим за красивата му райска къща, която сам бе преустроил. В същото време бе успял с лекота да си завоюва репутацията на най-уважавания, най-компетентен полицай на острова едва ли не от мига, в който преди седем години го прехвърлили от нюйоркското полицейско управление.
Наложил се бе като абсолютно надежден полицай от големия град, към когото всичките му колеги се обръщаха, в случай че сериозно загазеха. За разлика от предишното ми гадже, Алекс — оказал се просто един самовлюбен спортист, неверен и безотговорен, а и нежелаещ да се пребори с нищо, което талантът му не му помагаше да преодолее с лекота — Питър имаше традиционния мъжки характер и на практика сам изнамираше трудностите, не се боеше от нито едно предизвикателство, пред което го изправяше животът (напротив — колкото по-трудно, толкова по-добре), с пълното съзнание, че именно трудностите са го оформили като мъж.
Не можеше да има и капка съмнение, че обожавах моя Свети Петър така, както може да се обожава мъж, който не ти е само любовник и приятел, но и твоят герой. Ако не съществуваше в действителност, щеше да ми се наложи да си го измисля.
„Бренди — запя гладкият глас на певеца от 70-те години, след като натиснах бутона с единичната стрелка, — ти би могла да си прекрасна жена. Но живота си, любима моя, съм отдал на морската синева.“
Към обяд приключих с лъскането и полирането на горната палуба и слязох в каютата. Времето беше горещо дори и за Кий Уест, та в полутъмната тясна кабина на яхтата топлият и влажен трептящ въздух се лепеше като найлоново фолио по обилно изпотената ми кожа.
Тъкмо зареждах книжни салфетки в един от долните шкафове на камбуза, когато забелязах нещо интересно, прикрепено с дебели ластици към долната страна на мивката.
Беше сива пластмасова кутия — твърда и плоска, от онези, в които продават разни електрически инструменти. Изненада ме и тежестта й, когато взех да я издърпам за дръжката. Седнах на стъпалата към каютата, сложих я в скута си и щракнах закопчалките.
Но като видях съдържанието й, цялото ми тяло се отпусна безсилно от дълбоко поетия въздух. Снех забрадката и избърсах потта от очите си.
Очаквах да видя нещо като аптечка, но онова, което почиваше върху сивия дунапрен, беше картечен пистолет. Матовочерен, смазан с масло, малко по-голям от обикновен пистолет. Около цевта му имаше страшен на вид цилиндър, целия на дупки, а ръкохватката му беше увита с няколко пласта сив изолирбанд.
На метала пред спусъка бяха щамповани думите „Intratec Miami 9mm“. До него, върху дунапрена, лежаха и два тънки правоъгълни пълнителя, от чийто ръб намигаха червеникавите медни кожуси на куршумите.
Тъй като съм дъщеря на полицай, мен оръжие не ме стряскаше. Ходила бях дори на лов за патици с татко, така че знаех как се стреля с гладкоцевната пушка и с двата деветмилиметрови пистолета, които Питър държеше заключени в оръжейния шкаф в килера на спалнята ни.
И все пак какво търсеше на яхта един картечен пистолет? Не беше ли по-логично да намериш гладкоцевна пушка? И защо Питър изобщо не беше споменал за наличието му?