— Слушам, капитане!
— И се пази от Десантчика — викна Елена подире ми, докато вървях към извеждащата на улицата желязна портичка.
През въпросното лято Десантчика в действителност тревожеше умовете на всички млади жени в Южна Флорида, включително и моя. По новините на „Канал 7“ бяха пуснали репортаж за поредица мистериозни отвличания в Северен Маями, за изчезнали проститутки и за неуспешно нападение, при което някакъв мъж завързал жертвата си жена — с парашутни въжета. И макар дотогава да не беше намерен нито един труп, вече се говореше за сериен убиец.
Ей, благодаря ти, че ми напомни, Елена, помислих си както вървях към вана по безлюдната улица.
И чак на връщане, понесла шампанското, забелязах мъжа в очукания черен джип на отсрещната страна на улицата.
С дългите си мръсноруси коси й извитите към слепоочията черни очила ми заприлича на тенисиста Бьорн Борг. А и той, като Борг, имаше заострена руса брадичка в стил Исус. Погледнах към предното му стъкло и макар че лицето му беше извърнато, останах с впечатлението, че ме наблюдава иззад тъмните си очила. Извади нещо от джоба на изрязаната си дънкова риза и взе да си играе с него. Оказа се златна запалка, която той щракаше в същия ритъм, в който подрънкваха бутилките шампанско в ръцете ми.
Внезапно усетих страх и преглътнах. Тоя тип никак не ми харесваше. Ускорих крачка и се добрах до портичката, а джипът в този момент изрева и се понесе напред, вземайки първия завой с писък на гуми.
Това пък какво беше, по дяволите, рекох си и се забързах към бялата тента.
Тео дори не си направи труда да изръмжи едно „мерси“ за довлечения до работното му място тежък кашон, което при него си беше най-нормално. Така и не успявах да реша кое ме дразни повече у този млад и хубав латино младеж с руси кичури: няколкото случая, в които го засякох да излиза от тоалетната и да разтрива потеклия си нос, или постоянното му желание да наднича в деколтето ми. Отдавна щях да съм се оплакала от него, ако не беше братовчед на Елена. Вече категорично ми лазеше по нервите.
Заварих Елена и партньора й във фирмата, главния готвач Гари, в заготовъчната шатра. Тя ми се усмихна, докато вадеше тава целувки от преносимата фурна.
— А, върна се, значи — рече и смигна на Гари. — Да си забелязала да се навъртат опасни на вид парашутисти?
Поначало се канех да й кажа за зловещия Бьорн Борг, когото бях мярнала, но ме възпря подигравателният й тон, сякаш предназначен за някоя пълна идиотка. Само щях да си докарам още подигравки. Елена ми беше симпатична, но понякога прекаляваше с този сарказъм на мацка, която от нищо не се стряска. Затова си и премълчах за видяното.
— Ха-ха. Ти поне имаш пистолет — рекох. — А като става дума за опасност, Елена, отдавна се каня да те попитам. Колко опасна е работата в онзи специалния отряд на Агенцията за борба с наркотиците?
— Ама на теб не ти ли е ясно? — Елена ми връчи сребърен поднос, отрупан с ордьоври. — За такава работа под прикритие не можеш дори да си помислиш, ако не си хладнокръвен суперполицай с ледено сърце като мъжа ти. А и въпросът ти по-скоро би трябвало да гласи „колко опасна беше работата“ в специалния отряд на АБН. Понеже агентите ги откомандироваха обратно в Маями още преди два месеца. Свършило им федералното финансиране. Жалко, за което… Щото и аз следях разни хора за тях в продължение на близо две седмици. Плащаха яки извънредни. Хайде изнеси тая табла сега. Местните юпита нещо започват да нервничат.
Свършило? Преди два месеца? Излязох почти залитайки по тревата и насмалко не изпуснах подноса.
Къде, в такъв случай, е ходил Питър през съботите, когато се прибираше в три сутринта?
През последните два месеца.
Глава 17
Питър примига, след като запали кухненската лампа и установи, че съм седнала с изправен гръбнак и със скръстени отпред ръце върху кухненската маса в пет и половина на следващата сутрин.
— Защо не спиш, Дженийн?
Два месеца, помислих си, и в същото време забелязах, че си е взел душ. Не знаех дали да пищя, да плача, или да го ударя. Готова бях и на трите едновременно.
Защо ме беше лъгал Питър право в очите през тези два месеца?
— Не ми се спи — рекох. — И изобщо не съм мигнала. Защото искам да те попитам нещо. Чудя се само как по-деликатно да го изкажа. Къде ходиш всяка ШИБАНА събота през последните два ШИБАНИ месеца?