Минаха десетина душегубни минути, преди една от партерните врати на хотела да се отвори и от нея да излезе мъж.
Колкото и да бях подготвена, когато установих, че е Питър, все едно някой ме изтресе по брадата.
Но и не беше само един удар. Питър беше в костюм. Добре ушит, тъмносин, какъвто не бях виждала да има. На „Армани“ или нещо такова.
И се разридах. Що за неправда? Как може мъжът, който ме запозна с песен като „Бренди“, с филма на „Дисни“ „Принцесата годеница“ и удоволствието да пиеш японска бира, да се окаже най-големият лъжец и гад на света?
Забелязах как Питър огледа внимателно паркинга. Убедил се, че е сам, затвори хотелската врата зад гърба си и се отправи към супрата.
Още не беше отворил вратата на колата, а аз вече тичах към мотопеда.
И все още шашардисана, се питах: онази, с която е бил, дали е още в стаята? А може и още да не са се срещнали. И тепърва да отива да я вземе.
„Ей, ще ме приемеш ли за резервна гума на срещата ти, копеле гадно? — зададох си наум въпроса и съвсем изперколясах. Навих до дупка газта на веспата. — Благодаря, Питър. С най-голямо удоволствие. Много секси костюм имаш между другото.“
По главната увеселителна улица на Кий Уест, Дювал Стрийт, бе пълно най-вече със залитащи люде, когато след минути се лепнах през две коли зад супрата на Питър.
С претъпканите си барове и уличните сергии, които предлагат бира и ром така, както онези на Кони Айланд продават хотдог, Дювал Стрийт играеше за Кий Уест ролята на нюорлианската Бърбън Стрийт. С основната разлика, че в Кий Уест фестивалът „Марди Гра“ се празнува всяка нощ.
Питър свърна и паркира в уличката до някакъв магазин за тениски, а аз спрях пред един оживен бар отвъд пряката.
И какво ще правим сега, Питър? — рекох си. Ще пийнем и ще потанцуваме ли? А после — късна вечеря?
Ръцете ми не спираха да треперят и да стискат хлъзгавите от потта ми ръкохватки на мотопеда. А аз все още не можех да повярвам, че не сънувам.
Седях и чаках и оглеждах петъчния нощен парад по тротоара: летци от самолетоносачите, травестити, студентчета, бездомници от плажа и почиващи по новата мода милионерски семейства. След известно време Питър се появи от уличката. Само че с малка зелена брезентова мешка в ръка.
Ново двайсет, рекох си, а той в това време си проправяше път в южна посока през тълпата. Да не би другото му „аз“ да е тръгнало на фитнес?
Двойна смяна ли? — блъсках си мозъка, следвайки го бавно отзад с мотопеда.
То май ще излезе, че Питър кара по-скоро двоен живот.
Спрях толкова внезапно, че одрах и мотопеда, и глезена си, когато видях, че Питър свърна рязко по Флеминг Стрийт покрай южната фасада на „Ла Конча“ — не толкова шикозен, колкото занемарен хотел. Слязох и се затичах леко към ъгъла, като гледах да се придържам към сянката от навеса на многоетажната сграда в стил „ар деко“. Надникнах в пряката.
Питър стоеше на силно осветения тротоар пред банкомата на банка „Хибискъс Сейвингс“. И пред очите ми извади от мешката дебел плик и го пъхна в отделението за приемане на вноски.
Внасянето на пари късно по нощите би трябвало да е нещо съвсем нормално все пак.
С тази разлика, че „Хибискъс Сейвингс“ изобщо не беше нашата банка.
Нашият спестовен влог беше във „Фърст Стейт“. Поне онзи, за който аз знам, рекох си и завъртях глава.
Както се напъвах да смеля тази информация, покрай мен мина малка сребриста мазда със затъмнени стъкла. Намали ход и свърна по „Флеминг“. Свирна, Питър се извъртя, притича и се качи през предната дясна врата.
А аз хукнах към мотопеда.
Очевидно нощта на Питър бе още в самото си начало.
Глава 21
Съвсем бавно, както следвах маздата от оживената „Дювал“ към по-тъмните странични улици на съседния квартал „Бахама Вилидж“, в главата ми назря и друго обяснение.
И то — доста по-успокоително. Направо утешително предвид стеклите се обстоятелства.
Може пък точно това да е операцията на АБН, рекох си.
И Питър наистина да работи под прикритие, а да е измислил онова за ремонтните работи на Биг Пайн, за да не се тревожа излишно. Е, пак си беше лъжа, но не толкова лоша, колкото бях решила в началото.
Божичко, нека това да е причината, молех се наум и се носех подире му като тотална маниачка по непрогледните улички на Кий Уест.
След десет минути колата спря на празния паркинг на крепостта музей „Закари Тейлър“. Спрях на улицата до тухления портал на парка и не откъсвах очи от маздата, която спря насред паркинга с работещ на празни обороти двигател. След малко изгаснаха всичките й светлини.