— Желанието ни всъщност е да разговаряме с братовчедка ви Фабиана — рекох. — Но нещо не можем да я открием.
— И смятате, че Фабиана е в състояние да помогне на Джъстин?
— Джъстин твърди, че е прекарал с Фабиана в Аквариума в Маями целия ден, в който, според обвинението, е убил онова момиче — обясни й Чарли.
— Фабиана нали заяви, че не било вярно — каза Мади.
— Знаем — рекох. — Но се сдобихме с нова информация и само искаме да й зададем няколко въпроса. Наложително е да се срещнем с нея.
— Заради това ли журито склони да намери Джъстин за виновен? — попита с невярващ поглед Мади. — Не ми беше минало през ум. Мен ако питате, зад цялата работа се крие майката на Фабиана — завъртя глава Мади. — Просто не знам как да постъпя. Майката на Фабиана, леля ми Изабел, е крайно старомодна хаитянка и гледа на всичко с подозрение. Цели години отказваше да ми проговори, след като разбра, че аз съм тази, която е запознала Фабиана с Джъстин в един бар. Ще пощурее, ако разбере, че аз съм ви пратила.
— От нас поне няма да го научи — успокои я Чарли.
— Леля Изабел има един доста популярен хаитянски ресторант близо до южния плаж в Маями. Казва се „Рустърс Пърч“. Двете с Фабиана живеят в хаитянския квартал. Задръжте вратата да ви дам адреса им.
С Чарли се спогледахме и зачакахме.
— Може и дълбоко да греша — рече Чарли, — но имам чувството, че бележим определен напредък.
— Шшш — изсъсках. — Не приказвай. Още не ни е дала адреса.
Глава 84
След като постигнахме съгласие по въпроса, че и двамата няма да имаме сили поне до сутринта да се качим на следващия самолет, решихме да отидем някъде да вечеряме.
— Обещавам да се държа съвсем прилично и да пия само светъл ром — каза Чарли на слизане от таксито на шумната Дювал Стрийт.
Настанихме се в едно сепаре в „Джак Флатс“ — заведение със страхотно дълъг охлузен бар и стари черно-бели фотографии на производители на пури от края на деветнайсети и началото на двайсети век. Отвъд люлеещите се като в каубойски бар врати животът по „Дювал“ спазваше обичайния си ритъм. Представете си масов запой в нюйоркския Гринуич Вилидж, но по джапанки и още по-щур, понеже бяхме в разгара на празненствата по случай „независимостта“.
Не можах да повярвам на очите си, когато видях по телевизора над пренаселения бар, до неонова каска на футболния отбор „Маями Долфинс“, да предават мач на „Янкис“ срещу местния „Тампа Бей Рейз“. Така ме беше подела работата през последните няколко хаотични дни, че на практика бях забравила за съществуването на спорта, наречен „бейзбол“. И на Ема трябваше да звънна. Реших да й пратя текстово съобщение, като се прибера в хотела.
— Само не ми казвай, че си фенка на „Янкис“ — процеди Чарли, след като изръкоплясках на един сполучлив удар на Хорхе Посада. — Би ли положила поне мъничко усилие да не ме принуждаваш да те мразя още повече?
— Изключено — рекох, допих си бирата и се изправих. — Пази ми мястото. И да не си посмял да ми пипнеш пилешките крилца! Преброила съм ги, харвардски умнико.
Първото, което забелязах на връщане към масата ни след няколко минути, бе присъствието на полицейска кола пред разтворените врати. А второто — че някой ми е седнал на мястото.
А в мига, в който осъзнах кой точно седи на стола ми, заковах на място насред бара, сякаш бях налетяла на невидима стена.
Глава 85
Замръзнах в крачка. Имах чувството, че изведнъж се е нарушил ритъмът между седналите по бара хора и различните мачове, които се играеха на няколко телевизионни екрана. Станал беше едновременно и прекалено забавен, и прекалено забързан. И мелодията от говорителите на бара — класическото „А Whiter Shade of Pale“ на „Прокъл Харъм“ — ту се усилваше, ту затихваше, сякаш някое дете си играеше с копчето за звука. Работниците във фабриката за пури вече ме гледаха злонамерено от старинните фотографии. Подобен поглед получих и от набитата сервитьорка, която се промуши покрай мен така, както бях застанала насред пренаселеното помещение с отказващи да действат бели дробове и сърце.
В сепарето, на по-малко от три метра вдясно от мен, до Чарли седеше Питър по тъмносиня полицейска униформа, с вечно загорелите си яки, изваяни като от скулптор ръце. Годините изобщо не го бяха състарили.
Не можех да откъсна очи от ръкохватката на пистолета в мрежестия кобур. Ето, сега ще се извърне и ще ме познае, рекох си. И само миг по-късно ще скочи на крака и ще ме застреля право в лицето. Независимо от всичкия народ наоколо. Фактът, че бяха минали две десетилетия оттогава, нямаше никакво значение за убиец като Питър.