Основната ми цел беше освобождаването на Джъстин, но трябваше да съм по-разумна. И да приключа мисията си максимално бързо. С всеки прекаран тук на юг миг рискувах живота си.
По някое време спрях с неохота душа и изстисках водата от косата си. Избърсах се, увих се в две сухи хавлии и надянах отгоре им пухкавия хавлиен халат от закачалката в банята. Отидох до спалнята и нагласих будилника за пет, че да имам време да си оправя прическата.
Мислех да се обадя на Ема в Ню Йорк, но вече беше станало много късно, така че реших вместо това да й пожелая лека нощ с есемес. Нямах сили да си облека пижамата, затова приседнах за минута на крайчеца на леглото.
През отворената врата на спалнята виждах как завесите в хола се полюляват на нежния бриз, идещ от балкона на мансардата. Между тях тънкият лунен сърп се отразяваше в спокойната сребриста равнина на морето.
Дали и Чарли има същата гледка? — запитах се. Не бях склонна да отричам, че вече не изпитвах пълно безразличие към него. Остроумен мъж, интелигентен, лесен за визуално възприемане, макар че на бирите за закуска категорично трябваше да се сложи край.
Изгасих лампите и се излегнах на възглавниците. Почти бях заспала, когато ме порази една далеч по-неромантична мисъл. Извърнах само леко глава да видя завесите в хола, издули се в мрака като платна на яхта.
Но от къде на къде ще се издуват тези завеси от вятъра? — запитах се.
Нали заключих балконската врата, преди да се пъхна под душа?
Глава 87
В продължение на цели две минути лежах в мрака, сърцето ми дрънчеше като два пиринчени бокса в гръдния ми кош, а тишината цвърчеше в ушите ми.
Трябва да има някаква причина, протичаше бавно мисълта ми като по лента в долния край на телевизионен екран.
А неочакваният тих стържещ звук от външната страна на отворената врата на спалнята накара кътниците ми неволно да тракнат.
Когато звукът се повтори, получих мощно сърцебиене. Дойде отляво. Като че някой, застанал в кухничката на апартамента, бе прехвърлил тежестта на тялото си от единия крак на другия.
И то не кой да е, проблесна ми.
Явно Питър не беше пропуснал да ме забележи в бара.
Знаех, че не бива да чакам в леглото; че трябва да стана, да се скрия, да бягам, да направя нещо. Но не помръдвах. Не можех. Животинският страх бе сплескал гърдите ми като някакво оловно одеяло, отнел бе всичките ми сили и ме бе приковал към леглото.
Така че след като изпуснах тихо, внимателно и продължително въздуха от дробовете си, вдигнах ръка като да докажа на себе си, че всъщност съм способна да се движа.
Браво, похвалих се глупаво.
Сега трябва да сторя същото и с краката си.
И докато бавно заемах седнало положение, дясната ми ръка се плъзна по радио будилника до леглото ми. Изправих се, без да отлепвам очи от тъмната каса на вратата. И ме осени идея. Бавно се наведох, извадих щепсела на тежкия будилник и заех с него позиция до отворената врата на спалнята.
В същия миг нечия тъмна фигура премина гладко и безшумно през отворената врата.
В началото не повярвах на очите си.
Това не може да бъде, рекох си, скована повторно от безсилие и безмозъчност. Нима наистина се случва с мен? Дали не го сънувам?
Нещо в първичната част на мозъка ми щракна, дойдох на себе си и с всичка сила замахнах хванатия с две ръце за кабела будилник.
Чу се неочаквано силен звук на нещо строшено, последван от глухото тупване на човека на пода. Бях се прицелила високо и се надявах, че съм уцелила Питър в главата, но нямах време да проверявам съмненията си. Захвърлих останките от будилника и хукнах да бягам от спалнята, заслепена от паника.
С две крачки прекосих хола на апартамента и с ловко движение завъртях кръглата дръжка на входната врата, като същевременно я отворих.
Ръката ми насмалко да излезе от рамото, когато вратата внезапно спря отворена само на четвъртина.
Обзета напълно от истерия, я дръпнах още два пъти и чак тогава се усетих, че не съм махнала веригата. Стенейки и буквално трепереща от ужас, се насилих да затворя методично вратата, да откача верижката и пак да завъртя бравата.
Готово! Побягнах наляво по ярко осветения коридор към най-близкото стълбище. Босите ми крака зашляпаха болезнено по цимента, докато се опитвах да ги заставя да се спуснат по стълбите.
Щом стигнах на по-долната площадка, спрях. Замъчих се да овладея дишането си, да успокоя пощурелия си мозък и да изчисля как да действам по-нататък. Дали да не тръгна по коридора и да заблъскам по вратите? Или да сляза до фоайето? Точно тогава стълбищната врата на горния етаж като че изхвърча от пантите си и нечии тежки стъпки затрополиха по стъпалата.