Извъртях се и отворих със замах вратата към етажа, на който се намирах. С развързан халат, с летящи от мен хавлии, хукнах полугола по коридора. Всяка моя молекула бе съсредоточена върху единствената ми цел: да тичам с всичка сила, че да се отдалеча от преследващия ме шум.
На първия завой по коридора забелязах на стената червена метална кутия. Натиснах на бегом противопожарната аларма и се разнесе мощно дрънчене. По коридора взеха да се отварят врати. Някакъв полусънен тийнейджър направо се облещи, когато профучах полугола покрай него с петдесет километра в час. Добрах се до следващата стълбищна шахта и се спуснах надолу, вземайки стъпалата две по две, докато стигнах до партера. Пресякох празното фоайе за отрицателно време и се понесох към автомобилната алея на хотела. Дежурният нощен управител стоеше на кръговото движение, говореше по мобифона си и оглеждаше сградата отвън.
Мина ми през ум да спра и да потърся помощ от него, но дори той според мен нямаше да успее да ме опази от Питър. Видях как едно такси спря на светофара на ъгъла и запраших натам.
Светлината се смени от червено на зелено, а на мен все още ми оставаха към седем-осем метра.
Няма да успея, рекох си и взех, че изтичах боса, със свирещи гърди и обляна в пот право на уличното платно. Очаквах всеки момент да усетя куршума в гърба си и да се пльосна върху асфалта. В истеричното ми съзнание всичко вече бе свършило. Представях си дори как Питър се надвесва над мен, усмихва се безгрижно, както винаги, и опира дулото в челото ми.
Но вместо това таксито наби спирачки и аз се метнах на задната седалка.
— Леле, колко сме се разбързали — отбеляза остроумно младото азиатско шофьорче.
— Карайте — едва успях да произнеса. — Тръгвайте. Карайте. Няма значение накъде.
Глава 88
Накарах таксиджията да ми обещае, че ще ме изчака, и задумках по вратата на Чарли.
Най-после той ми отвори, само по боксерки с емблемата на тексаския университет „А&М“.
— Какво, по дяволите… Нина?!
Позагладих все още мокрите си коси и не отлепях очи от него така, както си бях по хавлиения халат. Чак дотук не бях обмислила нещата. Какво можех да му кажа? Как да му обясня току-що случилото се?
Той мигновено се усети и ме хвана тревожно за лакътя.
— Какво ти е, Нина? Ранена ли си?
Насмалко да изтърся, че в хотела е станал пожар. Колко му е да добавя още една лъжа към всичките останали през последните две десетилетия?
Затова се и изненадах не по-малко от всеки друг на следващата си постъпка. Изглежда, шокът и тежката работа през изминалата седмица ме бяха изкарали тотално от равновесие.
Прекрачих прага и се метнах върху Чарли като на тренировъчно чучело. Обгърнах го така, сякаш бе последната ми надежда. Вероятно понеже наистина бе така.
Меко казано, той силно се озадачи. Но и то нищо не представляваше в сравнение с онова, което излезе от устата ми само след секунда.
— Изобщо не се казвам Нина — рекох досами ухото му. — Чарли, трябва да намериш начин да ми помогнеш. Умолявам те.
Глава 89
Напълно шашнат, Чарли не можа да отлепи погледа си от моя поне за няколко секунди, а след това ме вкара в офиса си и ме сложи да седна. После плати таксито, сложи половин водна чаша „Джони Уокър“ в ръката ми и друга такава в своята, отпусна се на стола си и въздъхна. А след още няколко такта изкрещя:
— Какво?
И аз го гледах неотлъчно няколко секунди и си хапех устната. Как всъщност би трябвало да постъпя? Как да се саморазкрия след толкова години и толкова лъжи? Та нали в продължение на цялото това време бях успяла да опазя тайните си? Кой ли ще е най-подходящият начин да ги изкажа сега?
Заблъсках си мозъка как да сведа до минимум пълния абсурд, описващ лудия ми живот. И само след минута вече си давах сметка, че това е невъзможно.
Чарли беше разхвърлял по бюрото си преписката по делото на Харис. Станах и взех листа със снимките на предполагаемите жертви на Десантчика.
— Виж тази, Чарли — рекох и чукнах два пъти върху снимката ми от гимназиалния годишник. — Това изобщо не е Рене Зелуегър на млади години, а съм аз. Казвам се Дженийн. Дженийн Фурние. И бях съпругата на Питър Фурние, шефа на полицията в Кий Уест.