— Ъъъ… той малко ще закъснее — рекох. — Аз съм помощничката на господин Бейлър. Казвам се Нина Блум. Готови сме за срещата с комисията, така че водете ни.
Глава 98
Два часа по-късно седях в облицования с ламперия коридор на втория етаж на щатската управа и през минута-две проверявах на айфона как се движи времето. Или това, или да си скубя косите, друго не ми оставаше.
Понеже бяхме стигнали до момента на истината.
На свобода или смърт.
Най-буквално.
Вече цял мъчителен час двамата с Чарли седяхме на дългата пейка пред заседателната зала на комисията като две наказани ученичета пред директорски кабинет. А там, вътре, Фабиана даваше показания пред комисията по помилванията. Самата страница от вестника със снимката бяхме предали на служителя, отговарящ за проучване на възможностите за предварително освобождаване на осъдения. Оставаше само един въпрос, а той, макар и съвършено прост, бе от огромно значение: Щеше ли това да бъде достатъчно?
— Ще се справи — обяви Чарли с дразнещо спокойствие, докато въртях телефона си върху скамейката. Имаше лека прорезна рана под лявото око и дясното му ухо аленееше след схватката с Питър и тълпата. Нищо чудно някой вече да го е прославил в „Ютюб“ с клипа от новинарската емисия в стил „Бият ме, брато“.
— Ще взема да вляза и да им кажа всичко за Питър — рекох. — Ами ако не приемат показанията на Фабиана?
— Ще ги приемат — каза Чарли и в този миг вратата се отвори.
Отвътре излязоха помощник-министърът Сим и Фабиана. Поех дълбоко въздух.
— Какво е решението? — попита Чарли.
— Комисията тепърва ще прецени изслушаното — отговори му Сим.
— Ама как така? Още ли ще трябва да чакаме? — извиках невярващо.
— Не разполагаме с кой знае колко време, господин Сим — напомни му Чарли.
— Друго засега не мога да ви кажа. Благодаря ви, че дойдохте — каза господин Сим и затвори след себе си вратата.
— И какво? Пак ли ще чакаме? — негодуваше и Фабиана.
— Длъжна съм да ги уведомя — отсякох и направих опит да заобиколя Чарли, за да стигна до вратата.
Той обаче се изпречи на пътя ми.
— Не — прошепна ядно в ухото ми. — Не бива. Ти също си една от жертвите. Да не би по твое желание това копеле Фурние да се е държало така зверски спрямо теб? Дойде тук с риск за живота си, за да помогнеш на Джъстин, и успя да го постигнеш. Но не можеш всичко сама да приключиш. Никой от нас не го може. Вече направихме каквото ни беше по силите. Внесохме молба и в съда, и при губернатора. Въпросът вече не е в нашите ръце, а в техните.
— Но…
— Никакво „но“. Аз току-що приключих боя си с твоя бивш съпруг. Ти ли се натискаш да си следващият ми противник? Дай по-добре да отидем до затвора.
Глава 99
В петък вечер стаята за наблюдаващите до камерата за екзекуции приличаше по-скоро на квартален театър: два реда евтини червени столове, черни стени, черна завеса. С тази разлика, че от другата страна на завесата имаше не осветена сцена, а силно осветен прозорец, който гледаше към смъртната камера.
А право в средата на същата тази камера стоеше една носилка на колела, сякаш бе злокобна творба на съвременното изкуство. Оборудвана бе със здрави широки каиши за пристягане на крайниците, като кръст, който чака разпятието. Дигиталният часовник на стената зад нея показваше 10:27 ч. вечерта.
Някъде към девет се беше появил старши надзирателят Том Мичнър да обясни накратко какво предстои. Пет минути преди полунощ щяха да доведат Джъстин и да пристегнат крайниците му към носилката. После, под контрола на свидетелстващия лекар, щяха да му включат по една венозна система във всяка ръка. И точно в полунощ в кръвта на Джъстин щяха да навлязат последователно три разтвора: първо натриев тиопентал — като упойка, после панкурониев бромид — за отпускане на мускулите и спиране на дишането, и накрая калиев хлорид — за спиране на сърцето.
В дъното на залата разговаряха тихичко репортер от „Маями Хералд“ и негов колега от Асошиейтед Прес. Майката на Тара Фостър бе отклонила поканата да присъства заедно с останалите членове на семейството им. На първия ред седяха Фабиана и майката на Джъстин и разговаряха, хванати за ръце.
А моята ръка бе стисната в лапата на Чарли.