Выбрать главу

Наблюдавах засмяна как носът пори изумрудените вълни. Вятърът съвсем оплете косите ми, но изобщо не ми пукаше. Носехме се право срещу почервеняващото слънце. Имах чувството, че почти съм се върнала към човечеството.

Допих чашата си и си налях повторно. Вдигнах я към устните си.

За мое здраве, рекох си.

Но както свалях чашата, изведнъж ми се зави свят. Примигах и разтърках очи. Само морската болест да не ме хване!

— Май ще трябва по-полека да я карам до ордьоврите, а? — казах.

И в този момент усетих как наистина ми се зави свят и главата ми се замая. Примигах, но вече нищо не виждах ясно пред себе си.

— Чарли? — успях да изрека и да се хвана за парапета.

Извърнах се, когато чух мощно тупване зад гърба си.

Чарли бе паднал от стола и лежеше по очи върху полираната палуба. Джиесемът лежеше до ръката му, а визитките се носеха наоколо като есенни листа.

Надвесих се от стола си да видя по-ясно какво е станало, но изгубих равновесие и се свлякох и аз на палубата. Помъчих се да се изправя на колене, но ми призля. Проснах се по корем и загълтах жадно въздух.

Успях да извия глава към тъмните стъкла на мостика. Капитана го нямаше. Но вратата на мостика се отвори само след секунда, преди да се бях осъзнала. Нещо издрънча тихичко, после се чуха цъкания и в един момент на палубата се появи сладко кученце. От породата Джак Ръсел териер.

Глава 104

Не мога да преценя кога пак отворих очи — дали е било десет минути по-късно, или десет часа. Наоколо ми беше пълен мрак. Лежах по гръб, мигах и дишах учестено, а отслабналият ми дезориентиран мозък се бореше да не изгуби отново съзнание. Лицето ми ме болеше така, сякаш някой го бе използвал за чук. Стомахът ми се бе превърнал в голям вкиснат възел. В устата си имах вкус като от лекарство. Цялото ми тяло като да бе подуто и увито в памучен пашкул.

Нещастен случай? Това бе първата ми свързана мисъл.

Но в този момент каютата под палубата, в която се намирах, се наклони и изскърца, аз изведнъж си спомних всичко и очите ми се разшириха докрай. Момент на откритие, дошъл право от дълбините на ада.

Спомних си как Чарли се беше проснал на палубата до мен. И си дадох сметка, че в шампанското е имало нещо. Не, рекох си едва-едва. Опитах се да помръдна дясната си ръка. Китката ми се извъртя само на сантиметър, преди да се върне в изходно положение като свръхтежък дънер. Упойващото вещество продължаваше да действа. Какво ли ми бяха пробутали?

Напънах се да помръдна другата си ръка и в този миг чух далечен шум: глух удар, последван от силен плясък на вода.

Затворих очи, а от корема ми изригна паника и взе да се надига към гърлото със скоростта на живачен стълб на попаднал в топилна пещ термометър. И до ушите ми достигнаха приближаващи се тежки крачки.

Мисли! — заповядах си. И се помъчих да мисля. Но не съзнавах нищо друго, освен мрака около мен. И ускоряващия се пулс на сърцето ми. Докато накрая през тялото ми се разля като последна надежда вълна от изкусително приятна умора.

Ами да, рекох си. Най-добре ще е да поспя. Пък после ще му мисля.

Чух, че се отвори врата и някой заслиза по стълбите.

Спри! Събуди се! — проговори някакъв друг глас в мен.

Стани! — взех да умолявам трескаво себе си.

Другата ми част, ленивата, обаче не бе никак съгласна. Въздъхнах и продължих свободното си падане към безопасното убежище на съня, сякаш там беше спасението ми.

Само миг по-късно се облещих от вонята на амоняк, преминала като назъбен нож по ноздрите ми.

— Май и друг път сме се срещали — отбеляза Десантчика, докато ме повдигаше.

Глава 105

Десантчика ме внесе в силно осветена стая с вид на библиотека — тъмни стени с полирана дъбова ламперия; подвързани в кожа томове по лавиците; скъп дървен глобус; кутия за пури; добре зареден бар. А над бара, осветена като картина в галерия — екземпляр от рядко срещаща се бухалка за бейзбол с автограф.

Единствената мебел в цялата стая обаче бе огромното легло точно по средата. Неуместното му присъствие ме подсети за носилката, към която бяха привързали Джъстин Харис в камерата за екзекуции. Но и това не беше единственото сходство, което ме порази. Понеже и от четирите ограждащи го стълбци висяха тъмни метални гривни. Белезници, рекох си, докато онзи ме полагаше върху леглото.

— Добре дошла в джунглата — каза Десантчика. — Тъкмо тук стават чудесата.