Пашкулният ефект на упойката взе да се разсейва, но на негово място се появи тъпа болка от главата до петите. Помръднах дясната си ръка. Измина трийсет сантиметра, преди да усетя захвата на белезниците върху китката ми. Изгледах якия дървен стълбец на леглото, на който бе нанизан другият им край. Беше одран и износен, сякаш някой го е дъвкал. И ми призля, като си представих напъните на прикованите към леглото жени в миналото.
А като върнах погледа си върху Десантчика, забелязах как с нокътя на малкия си пръст изчопля нещо между идеално облечените си зъби.
— Трябваше да призная истината на Питър, но честно казано, не посмях — рече. — Сигурно си мислиш, че аз съм лош човек, но то е, понеже не познаваш добре Питър. Тук, в Кий Уест, той се изявява като Тони Сопрано от телевизията, само че без чувството му за хумор. — При което Десантчика сви рамене. — Но ти изобщо не го познаваш от тази му страна, нали? Теб никога не те е заплашвал със смърт и не те е малтретирал за това, че си забравила нещо, както постъпваше с мен. Ти получаваше вечно цветя и любовни бележници, нали? — Изправи се и се прозя. — Виж какво ще ти кажа, Дженийн: жената днес е тук, утре я няма, дори когато става дума за съпруга. Приятелите обаче са вечни. Поне добрите приятели, нали разбираш? С него служихме заедно като рейнджъри. Винаги е разчитал на мен да му пазя гърба. И да ти призная, много ми се ядоса, като те видя в Ню Йорк. Добре че накрая му мина, та ми даде втора възможност да те очукам. И аз почти успях тогава, в хотелската ти стая. — Десантчика отиде да отвори вратата. — Този път обаче нямам намерение да се провалям, така че не се притеснявай. Щом момчетата приключат забавленията с теб, преди да те погребем в морето, ще ти вкарам два куршума в тила, за да съм сигурен, че си мъртва. Веднъж завинаги.
Глава 107
Вратата се затвори. И докато електрическата китара виеше между думканията на баса в хип-хоп парчето от съседното помещение, в главата ми изникна цитат: Трудният начин е единственият.
Не се сещах някой писател ли го беше казал, или го бях чела в Библията. Знаех само, че така и не го бях проумяла. За какво му е на някого да избира трудния начин?
Но както лежах сега с обляно в сълзи лице и с железен страх, сковал всяко мускулче по тялото ми, изведнъж осъзнах смисъла му.
А той сочеше, че преки пътища не съществуват. Че всичко се заплаща. Че понякога си длъжен да отстъпиш, колкото и голяма да е несправедливостта, с която се сблъскваш. Това, че бях срещнала Питър, ми помогна да избягам от съдбата си за убийството на Рамон Пеня, поне до този момент. Днес обаче щях да платя за това свое престъпление, и то — с лихвите.
И си спомних как ме беше шокирало примирението на Джъстин Харис по отношение на смъртта. Сега то престана да ме шокира.
Някой почука на вратата.
Но вместо да се стегне с войнишки стоицизъм като тялото на Джъстин, моето взе да се гърчи от отвращение и ужас. Сухожилията ми буквално щяха да се скъсат.
— Хола! — чу се весел шепот откъм отворилата се врата.
Влезлият мъж приличаше повече на французин, отколкото на мексиканец. Беше мургав и висок, с дълга и лъскава черна коса до раменете. От наболата му челюст стърчеше пура. В шития по поръчка костюм на фини райета, разкопчаната около врата банкерска риза и качествени джинси имаше вид на изискан европеец, на нехранимайко от богат род, тръгнал да се весели цяла нощ.
Свали сакото си и видях, че под мишницата си носи автоматичен пистолет със седефена ръкохватка. Усмихна ми се иззад пурата, после си избра бутилка и чаша от бара и си наля солидна доза уиски. Посочи напитката си и с галантен жест ме попита дали и аз не искам.
Аз обаче се разтреперих и белезниците затракаха по стълбците на леглото.
Той само сви рамене, в смисъл, „Е, щом не искаш“, после засмука дълбоко от пурата си, издуха дима към клетъчния таван и се приближи към леглото.
Приседна откъм краката ми и изу единия си каубойски ботуш. В този момент някакъв още по-силен шум заглуши дънещата музика.
На палубата зави въздушна сирена.
В съседното помещение музиката спря и мъжете взеха да си шъткат един на друг и да се ослушват.
— Стой на място! Брегова охрана на Съединените щати! — долетя заповед от някакъв рупор. — Никой да не мърда!
Над главите ни се чуха два изстрела един след друг. Някой извика изненадано на испански, после се чу плясък.
— Не мърдай! Ще стреляме! Никой да не мърда! — заповяда пак рупорът.