Сега обаче — край на следването, край на софтбола, край на всичко. Цял живот съм обожавала книгите и от гимназията си мечтаех да стана един ден редактор в някое нюйоркско издателство. Ето че и бъдещето си затрих, рекох си. Размазах го като комар в лампа против насекоми.
Превърнала се бях в един от онези хора, за които човек чете, след като вече си е облякъл пижамата — име, което те кара да цъкаш със съжаление над полицейската хроника във вестника, след което се връщаш към кафето си и се замисляш с какъв тоалет да отидеш на работа.
Животът ми — такъв, какъвто го знаех — бе останал в миналото.
Глава 8
— На кого искаш първо да се обадя? На майка ти или на баща ти? — попита полицаят Фурние и за пръв път ме погледна в очите в огледалото за обратно виждане.
Видът му някак си предразполагаше. Не беше красив и мургав като Алекс, а по-блед, по-ръбест, хубав, в по-грубоват смисъл. А очите му бяха поразително светли, почти сребристосини.
— И двамата са покойници — рекох.
Полицаят Фурние въздъхна.
— Няма смисъл да се лъжем, Дженийн — каза строго. — Смятам, че си наясно в какво положение си изпаднала. Не е нужно още повече да го утежняваш.
— Истината казвам — отвърнах, придобила изведнъж спокоен и трезв тон. — Баща ми служеше в щатската полиция в Мериланд. Загина по време на работа, в катастрофа при пътна блокада през 1982 година. Картичката със заупокойната му молитва е в портфейла ми. А майка ми почина миналата година.
Полицаят Фурние бръкна в портфейла ми. След малко се извърна целият назад, но вече не толкова страховит, с молитвената картичка на баща ми в ръка.
— Какво се случи с майка ти? — попита.
— Самоуби се — рекох. И си дадох сметка, че за пръв път го изговарях на глас.
— Лоша работа — смля вестта с нещо като съчувствие полицаят Фурние. — Братя или сестри?
Завъртях глава.
— Чие е камарото?
— На гаджето ми. Той е в хотела. — Замълчах за миг. — Прави секс с най-добрата ми приятелка — добавих тихичко.
Полицаят Фурние поклати глава и погледна назад към рокера.
— Уау. Купонясвате, значи, после той ти изневерява, а ти му вземаш колата. Ясно.
— А онзи човек имаше куче. То хукна право пред колата — продължих аз с тих тон. — Опитах се да го избегна, но колата поднесе. Изглежда, скоростта ми е била доста висока, та поднасянето премина в завъртане и… човекът изневиделица се оказа на пътя ми. — И пак се скапах. Прегънах се като сгъваем стол и ревнах.
След около минута обърсах мокрото си лице в коляното. А когато се изправих, полицаят Фурние бе вперил погледа си в мен в огледалото, но така и не успях да разчета смисъла в бледите му очи.
Зрителната ни връзка трая цяла наелектризирана секунда. Най-малко сега му беше времето да усетя привличане към някого, но това не променяше нещата. Не можех да откъсна очи. Той пръв отклони погледа си и взе да почуква брадичката си с ръба на молитвената картичка.
— Ами ако… — изрече след секунда.
Въпроси, започващи точно с тези думи, се блъскаха и из собствената ми глава. Ами ако не бяхме поели онова желе на обяд? Ами ако не бях задигнала колата на Алекс? Ами ако изобщо не се бях родила на този свят?
И точно тогава полицаят внезапно отвори вратата си и слезе от колата. А след малко нещо изщрака и вратата до мен също се отвори.
— В момента действам по лична преценка — каза той и ми откопча белезниците. — Качвай се на колата си и дим да те няма. Връщай се в университета, Дженийн. Това тук изобщо не се е случило.
Глава 9
Стоях на пътя до полицейската кола, разтривах китките си и се мъчех да възприема всичко, което се случваше. Главата ми се въртеше по-бързо дори от камарото, по-бързо и от сигналните лампи на покрива на полицейската кола.
Огледах шосето пред камарото на Алекс. Покрай безлюдния плаж тъмните води бяха неподвижни като стъкло.
— Нещо не ви разбирам, полицай Фурние.
— Нищо чудно. То и аз май не разбирам какви точно ги върша в момента — отвърна ми той, пъхна белезниците под колана си и прокара ръка през късо подстриганите си черни коси. — И не е нужно да ме титулуваш. Казвам се Питър. Съименник на Свети Петър в конкретния случай, понеже току-що ти спасих живота. Качвай се сега на колата си и изчезвай, преди да се е появил някой, та да се наложи да променям решението си.