Сара насила легна да се пече, както правеше всеки ден, като се опитваше да пресметне колко е часът. Три или може би четири? Дали са пристигнали вече? О, сигурно — долавяше го по чувството за суматоха и суетене, по внезапно повишаващите се и също така внезапно затихващи гласове на прислужниците.
Един час — беше ли успяла наистина да се удържи толкова? Сигурно около час, но беше чакала достатъчно дълго и сега имаше нужда да действа, преди смелостта да я напусне. Вече на крака, Сара отиде с леки стъпки до вратата.
— Катерина? Още ли си там?
Момичето почти влетя в стаята.
— Да, синьорина. Тук ще съм, докато имате нужда от мен. Мога ли нещо…
— Да, моля. Ваната ми… и още малко вино? Предполагам, че Серафина знае къде го държат, ако ти не знаеш.
В крайна сметка всичко се оказа някак твърде лесно. Серафина не се виждаше никъде, а Катерина въпреки младостта си беше прекалено добре обучена, за да спори. В края на краищата синьорината не се беше държала, сякаш се канеше да ходи някъде, откъде би могла да се досети? Тя пусна крана на ваната и хукна надолу по множеството стъпала, за да донесе вино от точно определена марка, което й се наложи да потърси. В стремежа си да услужи Катерина съвсем беше забравила за липсата на ключалки на врата, която трябваше да пази. Кой би могъл да предположи, че хубавата синьорина със златисти отблясъци в косите ще си науми да слезе долу? Или че ще реши да не носи нищо освен една небрежно загърната около тялото й хавлия?
По-късно Сара щеше да си помисли, че всичко е станало по божие благоволение. При всичките й догадки наистина не би могла да избере по-подходящ момент, даже да бе знаела предварително, че дукесата обича да се храни навън до басейна.
Може би у нея имаше повече от майка й и от Дилайт, отколкото бе подозирала, а може би единствено смразяващото чувство на гняв й пречеше да побегне ужасена, преди да е слязла с нахално безгрижие по последните няколко стъпала от безкрайното мраморно стълбище. След това единственият й реален спомен беше за смаяните изражения на двете лица, които се бяха обърнали към нея и наблюдаваха напереното й приближаване. Сякаш всичко, което правеше и казваше, ставаше не по нейна воля, все едно беше сляла роля и действителност.
Това беше нещо, което дори и прислужниците, внезапно застинали като статуи, нямаше лесно да забравят. Докато търсеха нетърпеливо точно това вино, което им беше поръчано, Серафина и Катерина пропуснаха най-великото и най-успешно представление в кратката кариера на Сара.
Тя изигра перфектно дори изненадата и колебанието си, като се ококори при вида на двете жени, забелязвайки едва ли не разтревожено, че едната от тях беше млада и доста хубава, но разбира се, скучна и безцветна блондинка.
— О! Съжалявам… не знаех, че тук има още някой! Приятели на Марко ли сте? Хубаво е да имаш малко компания за разнообразие! И каква чудесна идея да обядвам тук, а не горе в стаята си или в онази задушна огромна трапезария — толкова е досадно, нали? — Тя се усмихна последователно и на двете, забелязвайки с отмъстително задоволство, че все още нито една от двете жени, нито по-старата, нито по-младата, не беше в състояние да каже нещо. — Имате ли нещо против да поплувам, както се канех? Не съм идвала тук, откакто Марко замина, а кисненето в проста стара вана с времето започва да омръзва, ако разбирате какво искам да кажа.
Като им хвърли още една бляскава усмивка, Сара пусна хавлията и се гмурна чисто, без никакви пръски. След като преплува две дължини, част от напрежението у нея се уталожи и тя се подпря с лакти на ръба, като отметна от очите си мократа си коса.
— Здрасти! — Първото нещо, което забеляза, бяха грозните червени петна по бледото лице на блондинката, към която сега отправи най-сладката си усмивка и й заговори най-доверчиво: — Май трябваше да се представя по-рано, а? Аз съм Дилайт, приятелката на Марко — всъщност настоящата. Коя сте вие?
О, имаше нещо повече, много повече — и татко, и бавачката Стагс, които се бяха постарали да я възпитат както трябва, биха били ужасени, ако можеха да я видят или чуят. Тя се държа като абсолютна „кучка“, ако трябваше да заимства една от любимите нежности на Марко, и изобщо не й пукаше! Нито капчица вина не се изписа на невинното й лице, когато по-младата жена скочи на крака, събаряйки несръчно стола си. Сара критично прецени, че гласът й беше писклив като на продавачка на риба.