Мотоциклетът се спусна по хълма по инерция и после Анджело включи двигателя. Сара си помисли, че при мощния рев на мотора и свистенето на вятъра в ушите й вече не би могла да чуе хеликоптера, дори да се спуснеше върху тях. Така или иначе тя установи, че цялото й внимание беше погълнато от усилието да не изхвръкне от седалката, и тя се вкопчи в Анджело с лице, опряно в широките му рамене и здраво стиснати очи.
Времето сякаш летеше със скоростта на изминатите километри и на нея й беше лесно да не мисли, докато съзнанието й беше изпълнено единствено от усещането за лудото препускане в тъмната сардинска нощ, което сякаш продължаваше цяла вечност в ритъма на „забрави-забрави-забрави“, отекващ като метроном в главата й.
— Слушай, не трябва да се притесняваш, вече няма начин да ни открие! И как би могъл да знае накъде ще тръгнем? Сигурно си мисли… — Анджело се изсмя грубо и й прозвуча почти като Марко. — Да, като знам начина му на мислене, сигурно вече си ни представя двамата в леглото! Не че не би било забавно — извинявай, госпожице Сара — но точно в момента би било доста трудно, само че избухливият ми брат не знае това, нали?
Отговорът й щеше да бъде отнесен от вятъра. Сара запази мълчание и беше благодарна на Анджело за безкрайното му бърборене, което ги изведе от тъмнината към постепенно разпростиращата се розова светлина на утрото. Те бавно слязоха от планините към морето. Пътят скоро стана по-широк и движението по-оживено, а Анджело се провираше между колите с небрежна лекота и бързина, които накараха Сара да стисне очи и да ги държи затворени.
Ако оцелееше, никога повече нямаше да приеме да се вози на мотоциклет! Само да преживееше това лудо препускане, щеше с радост да се върне към един спокоен, по-добре планиран и организиран начин на съществуване. Беше изживяла своето приключение и мама Мона щеше да се засмее, докато я прегръщаше, с онзи неин великолепен жизнерадостен смях, доволна, че я вижда и че нейната сериозна малка Сара най-после е разчупила калъпа, в който несъмнено е стояла затворена през цялото време. Затворена — задушена. Трябваше Дилайт да й помогне да излезе от него. А после тя откри съвсем сама колко е забавно да не обръщаш внимание на ограниченията и условностите. Какви неща беше правила само! Сякаш беше преминала от един свят в друг, където споменът за другото й аз, за другото й измерение би могъл да я накара да се изчерви от притеснение.
— Справяше се чудесно през цялото време — отбеляза меко Анджело, все още карайки като луд. — Вече няма нужда да се притискаш така здраво към мен, хлапе, макар че бих могъл да го възприема като комплимент. Почти стигнахме, затова се отпусни и не се притеснявай, защото вече си във сигурни ръце. А ако съм преценил правилно, както обикновено, ще стигнем до мястото, където снимат — нарича се Кастело — горе-долу за почивката.
Километрите върху табелите за Каляри сякаш намаляваха с всяка измината минута заедно с опияняващата възбуда от навременното й избавление. Избавление или бягство? Сара не искаше да мисли за това. Всеки километър, който ги приближаваше до Каляри, едновременно я отдалечаваше от двореца и златната й клетка. По-далеч от яростта на нейния някогашен поробител, който вече би трябвало да е осъзнал, че тенисът не е единствената игра, в който може да бъде победен. Не се беше опитал да я последва — за щастие, разбира се! Вече сигурно я беше намразил. Дукесата щеше да бъде разтревожена, а Серафина да свие устни и да поклати глава, несъмнено сравнявайки я с предишната дукеса. Беше принудена да остави всичките си дрехи — щяха ли да й ги изпратят или той лично щеше да ги унищожи една по една? Не че дрехите имаха някакво значение. Без съмнение скоро апартаментът, който беше нарекла харем, щеше да има нова обитателка, която би могла да ги носи — още една жертва, която той щеше да се забавлява да разиграва и измъчва.
— Ето, пристигнахме най-после живи и здрави, както ти обещах! — Гласът на Анджело звучеше бодро въпреки изминатите километри. — Тук имат купища бариери и бдителни карабинери, които очевидно не харесват вида ми, така че сега всичко е въпрос на умението ти да убеждаваш, хлапе!
Както установи Сара, полицаите явно не харесаха особено и нейния вид и само перфектният й италиански и настоятелността й плюс настояването на Анджело да разплете плитките си им помогнаха в крайна сметка да преодолеят подозрителните пазачи, двама от които ги съпроводиха до временната съблекалня с името на Мона Чарлз върху вратата.