Нищо не можеше да изненада Мона, дори и появата на дъщерята, която не беше виждала повече от две години, и нейния спътник.
— Сара, скъпа! Колко е хубаво, че се отби, и приятелят ти също, разбира се. Изглеждаш в отлична форма, мила, този тен е просто фантастичен. Както и…?
Вярна на себе си, Мона вече беше забелязала Анджело, който не сваляше очи от нея от мига, в който влязоха. Сара имаше чувството, че е празно пространство.
— Мамо, това е Анджело, който беше така любезен да ме доведе тук. Анджело, това е…
— Ти си я довел тук! Прекрасно, нали? Не съм виждала Сара цяла вечност… толкова отдавна беше, нали, скъпа? Напоследък баща ти беше толкова нелюбезен, че не можехме да общуваме. Чу ли какво е намислила Дилайт? Анджело… мм, какво хубаво име! Обичаш ли бяло вино, Анджело? Ей там в хладилника има, бъди така любезен да ни налееш. Моментът е подходящ да празнуваме!
Сара си помисли, че и тримата имаха повод да празнуват. Две чаши вино, изпити набързо, докато гледаше очарована как мама Мона успяваше наистина да омагьоса един мъж, бяха достатъчни да я приспят. От дълбините на замъгленото си съзнание тя реши, че са започнали да говорят за нея, сякаш тя не беше там… а беше ли всъщност? Тя се опитваше да слуша, но потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, докато всичко изчезна и останаха само сънищата, в които високите като планини вълни на океана я подхвърляха, и една вълна, извисила се над останалите, започна да я обгръща, и изведнъж се оказа, че някакъв пират с мургаво лице и златни обеци я носи на рамото си като чувал с картофи, в следващия момент я хвърля грубо върху палубата и започва да разсича дрехите й със зловещо извития си ятаган. Естествено би трябвало да познае в него пирата-мавър, който щеше първо да я изнасили, преди да я продаде на пазара за роби… освен ако не останеше доволен от нея.
Никога… никога! У нея се надигна вик на възмущение, желание да се бори, но усещаше крайниците си тежки и безжизнени, беше абсолютно неспособна да се съпротивлява, докато той отпускаше голото си тяло върху нейното, усмихвайки се по познатия надменен начин на позорната й капитулация. Тя го познаваше, мразеше го и искаше да изтрие образа му от съзнанието и мислите си, но дори със затворени очи продължаваше да го вижда през клепачите си, сякаш станали изведнъж прозрачни. Мургав, навъсен, страховит. Грубият му глас, твърдостта на устните му върху нейните. От време на време смях, звучащ грубо и непознато като бръчиците от смях, появяващи се внезапно в ъгълчетата на черните му като въглен очи и устата му.
— Дилета миа… ти си моя, докато те желая, разбираш ли? А аз все още те желая, вещице!
Дилета — Дилайт. Не Сара. Кой би могъл да иска една Сара? Толкова обикновено, строго, пуританско име! Никакъв намек за възбуда, за очарование. Едно земно име, прикачено към момиче, което беше живяло напълно в тон с него… поне досега.
— Мила… хайде, събуди се, мила. Спа най-малко шест часа, а вече трябва да тръгваме. — Гласът на мама Мона, идващ глухо като през тунел. — Анджело! Сигурен ли си, че не си й дал нещо? Тя изпи само две чаши вино!
— Заклевам се, че не съм… а как бих могъл да излъжа теб? Не, тя просто е изтощена или пък е от цялото това вълнение, на което не е свикнала… ще се оправи, обещавам ти. Хей, хлапе, това съм аз, Анджело. Време е да се събуждаш, чуваш ли? Красивата ти майка е готова да си ходи и ти също трябва да тръгваш.
— Мила, добре ли си наистина?
— Разбира се, че съм! — Сара установи, че отговаря механично, докато се изправяше и триеше сънено очите си. — Само съм изморена. — Тя се протегна, като се стараеше да не гледа Мона в очите, които изведнъж станаха твърде проницателни, докато се взираха в лицето й. — Хей, наистина имах нужда да поспя! Къде отиваме?
— Където пожелаеш, мила — но засега може би е най-добре в хотел Медитеранеа, където сме настанени. Анджело ще ми бъде бодигард, а тъй като пред нас е един свободен уикенд, мисля, че бихме могли да отидем до Коста Смералда — имам приятели там и обикновено е много забавно. След като вече си тук, ще поостанеш, нали?
— В този хотел има ли дискотека? И цял куп страхотни момчета? — Сара вече се беше изправила и реши, че ще успее да се задържи на крака въпреки внезапната болка в мускулите.
— Хм! — Тонът на майка й беше скептичен, макар Сара да срещна с погледа й с преднамерено лъчезарна усмивка, която имаше за цел да я заблуди. Но едно от хубавите неща у мама Мона беше, че тя никога не досаждаше. — Е, след като вече си будна, скъпа, поне се среши — в случай че папараците се навъртат отвън, както правят обикновено. Може би трябва да вземеш и резервните ми слънчеви очила… какво мислиш, Анджело?