— Марко…!
— Не, да те вземат дяволите, поне веднъж ще ме изслушаш ли, без да ме прекъсваш. Едва не полудях! И само заради теб… бях готов да те убия, когато дойдох да те търся и видях, че те няма и всичко е толкова пусто и тихо… мисля, че тогава малко превъртях, а сега ми се струва, че съм се побъркал още повече, като казвам всичко това на тези твои широко разтворени мокри от сълзи очи и на устата ти, която ме кара да искам… защо, по дяволите, мислиш, че искам да се оженя за теб? Трябва ли да знаеш? Защото те искам и ще те имам и защото все едно за коя и за каква съм те мислил, въпреки всичките ми старания и жестокост, въпреки всичките ми думи, започнах да те обичам, моя наслада, мое мъчение, мое сърце… това стига ли ти? А? — Той почти изръмжа в лицето й последните думи и после буреносният му поглед улови почти блажената усмивка, която изведнъж се появи на устните й, от които се откъсна задъхана въздишка.
— О, Марко! Защо… няма нужда да ми крещиш! Искам да кажа… и аз не исках да се влюбвам в теб, особено при тези обстоятелства, във всеки случай несподелената любов е такова глупаво, тъпо нещо… имах чувството, че повече не мога да издържам! Затова аз…
Той изобщо не й остави възможност да довърши, припомни си Сара замечтано след известно време, но това нямаше значение, особено след като не преставаше да я целува по онзи сладостен, яростно собственически начин, от който коленете й омекнаха. И той естествено трябваше да я вдигне… и също така естествено и неизбежно да я отнесе до голямото легло с балдахин.
А след като вече бяха там, изглеждаше далеч по-лесно да отложат за момент всякакви въпроси, отговори и обяснения… дори да не мислят. В крайна сметка вече щяха да прекарват много повече време заедно. Достатъчно, за да измисли всевъзможни начини да го ангажира така, че да не му остане време за никаква друга жена. Само за неговата.