— Обичам да гледам танци. Балет… двамата с Пол гледаме всяко представление на балета на Ню Йорк. Татко подпомагаше трупата.
Моник си имаше своите предпочитания, в крайна сметка! Сара се усмихна лъчезарно и промърмори предизвикателно:
— Не си падам по гледането. Обичам музика с ритъм, който кара тялото ми да се движи.
Какви ги приказваше? Та тя обичаше балет, а опера — още повече. Но този мъж искаше да се срещне с Дилайт и точно нея щеше да получи!
Присвитият му поглед беше единствената реакция, която тя успя да предизвика.
— Значи предпочитате да участвате, а не да гледате? Аз разбира се говорех за танци, госпожице… Дилайт. — Той отмести небрежно погледа си от нея, сякаш отговорът й нямаше значение. — А вие двамата? Пол, Моник, какво ще кажете, да отидем всички на дискотека тази вечер? Оставям на вас, или на моята очарователна дама, да кажете къде, защото аз съм сравнително нов тук.
— Всъщност не ми се иска да закъснявам тази вечер, но все пак ви благодаря. — Сара с ужас си спомни, че Дилайт беше наистина невероятна танцьорка, докато тя не бе имала много възможности да разбере дали я бива или не. А той несъмнено също беше великолепен танцьор — леката походка и начина, по който владееше тялото си, й напомняха за фехтувач или борец. Беше казал че има черен пояс по карате, пети дан. Несъмнено беше и много добър танцьор. Е, нямаше да може да я изобличи!
— Ти се оплакваш, че сутрин трябва да ставаш рано… — Пол и Моник спореха тихо, без да й обръщат внимание. Рикардо се наклони към нея, повдигнал насмешливо едната си вежда. — Чел съм всичко за вас в пресата и ако не бях убеден в противното, щях да си помисля, че ви е… страх, по някаква причина. Аз не хапя, синьорина, нито пък смятам, че трябва да се… насилва жена, която не иска.
Сара можеше да почувства топлината на тялото му, твърде близо до нейното. И издайническата горещина на кръвта, която нахлу в лицето й. За да я прикрие, тя се престори, че рови в чантичката си и каза нехайно:
— О, хубаво! Тогава мога да ви се доверя да ме закарате вкъщи, без да изпадаме в обичайната неловка ситуация, нали? — Когато най-после вдигна очи, тя срещна ядосания му поглед с, както се надяваше, безгрижно изражение. — Не че не ми хареса вечерята, но аз съм работещо момиче, а шест сутринта е ужасно ранен час!
— Много сте добра в измъкването, нали? Въпреки че правите впечатление на изключително освободена млада американка, мисля, че мъж, който не се вмества в стандартите ви, малко ви плаши.
— Не се ли самоласкаете, дук Ди Кавалери?
Преднамерената й грубост го накара да стисне зъби, а погледът му я шибна като камшик.
Сара нямаше… не можеше да отстъпи сега, но с ужас осъзна, че междувременно Пол и Моник бяха обявили примирие и ги наблюдаваха и слушаха с едва прикрито любопитство.
— Може би, но не мисля така. От мига, в който се срещнахме, усетих вашата враждебност — или играете някаква игра? Не искате ли всъщност да насърчите мъжа с това ваше поведение?
— О! — Сара си пое дъх и впи пръсти в салфетката на коленете си. Ако не я гледаха, с огромно удоволствие би хвърлила нещо по него.
— Ядосах ли ви? Възможно ли е? — Нотката на фалшива загриженост в гласа му я подразни, а той се облегна назад и саркастично провлачи думите си: — Съжалявам, ако прямотата ми ви обижда, синьорина Дилайт. Ала аз отдавна съм минал етапа на глупавите игрички. Не виждам защо между мъжа и жената да не съществува взаимна откровеност, без това да принизява когото и да е от тях. Но може би не сте съгласна?
— Аз мисля… мисля… — с крайчеца на окото си Сара забеляза втренчения бдителен поглед на Моник Друри и се окопити, твърдо решена да не позволи на това чудовище в мъжки образ да вземе връх над нея. „Дишай дълбоко, Сара!“ напомни й вътрешният й глас, докато самата тя отпи глътка вино, докосна леко устни със салфетката си и се облегна назад, като кръстоса стройните си крака.
Усмивката, която му отправи, беше възнаградена с проблясване на онези ястребови очи.
— Разбира се, че съм съгласна с вас. Игрички. Такава глупава загуба на време. Съвсем вярно. По принцип аз също не… играя игрички, нито си губя времето, така да се каже. Само че… майка ми успя да ми втълпи, че трябва да бъда учтива, особено с по-възрастните. Но ние не си играем на гатанки, нито на „Кой се страхува от Вирджиния Уулф“, нали? Така че почва да ми писва от всички тези прикрити нападки и от вашата грубост, сеньор Дука!
Лицето му стана безизразно като издялана от махагон маска, но очите му останаха живи — два въглена, които я приковаха на мястото й, точно когато беше решила да стане и да си тръгне.
Той каза сковано, сякаш думите насила излизаха от устата му: