— Какъв темперамент! Когато си ядосана, акцентът ти става подчертано английски, забелязала ли си? Това да не е под влияние на майка ти? — Той й се смееше!
Почти заслепена от яд, Сара посегна към дръжката на вратата, но той се пресегна през нея с бързината на нападаща пума и стисна до болка пръстите й.
— Не, не! Това би било глупаво! А ти нямаш вид на самоубиец. Стой мирно, аз не вярвам в насилието, само в прелъстяването. Ще те закарам до вас невредима, повярвай ми.
Точно когато си мислеше, че пръстите й ще се пречупят под натиска на неговите, той ги пусна… едва ли не с презрение.
— Моля те, облегни се назад и се опитай да се отпуснеш. Остават само още няколко минути. Честно казано, не си падам по мелодрамите.
Сълзи на чист гняв плувнаха в очите й и Сара беше благодарна на тъмнината, която му пречеше да ги види. Защо, о, защо винаги плачеше, когато беше ядосана. Но нямаше да… не, по-скоро ще умре в страшни мъки, но няма да му достави удоволствието да разбере колко я е засегнал.
Онемяла, тя се облегна вдървено назад, опитвайки се да си представи, че той не съществува. „Дишай дълбоко, Сара!“ — каза си тя. Така правеше преди тенис мач със сериозен противник и това свърши работа и сега.
С крайчеца на окото си Сара долови косия поглед, който той и хвърли, докато тя упорито продължаваше да пренебрегва присъствието му с мълчание. Този дук Ди Кавалиери беше не само непоносимо арогантен, а и най-грубият и противен мъж, който бе имала нещастието да срещне, независимо от титлата и парите му! Защо беше толкова нетърпелив да се запознае с нея, след като очевидно я смяташе за евтина и лесна? И щеше ли да се откаже, след като му показа, че не е такава?
— Достатъчно ли ти е топло? — попита той изведнъж, прекъсвайки мислите й, сякаш успяваше да ги прочете и Сара осъзна, че неволно беше трепнала от уплаха.
— Добре ми е, благодаря, — каза тя сковано, молейки се той да побърза. Вече твърде дълго пътуваха към дома й.
— Хубаво. — Той натисна някакви копчета и нежна музика с великолепен, кристално чист звук изпълни легналата между тях тишина. Пасторалната симфония на Бетовен. Омагьосваща музика, създаваща настроение. И опасна в съчетание със загадъчната, гибелна сила на мъжа до нея. При тази мисъл Сара се размърда неловко и забелязал лекото движение, той каза доста язвително: — Тази музика не ти харесва? Би ли искала да чуеш нещо друго?
Тя отвори уста да го опровергае, но си спомни, че се представя за Дилайт и се застави да свие равнодушно рамене.
— Няма значение. Почти стигнахме, нали?
Той настоя с глас, който подразни слуха й:
— Кажи ми, Дилайт, каква музика харесваш?
Този път тя се насили да го погледне, улавяйки в светлината на преминаваща кола арогантните му черти и леко присвитите му устни.
— О, … всичко, в което има ритъм. Джаз, например.
— Разбирам. А какви са другите ти предпочитания?
Тя започваше да се чувства като в капан. Защо изведнъж започна да я разпитва?
— Защо би искал да знаеш? Имам предвид, че от самото начало на вечерта беше ясно, че не ме харесваш особено, нали? Съжалявам, ако съм те разочаровала, но срещата с непознат си е среща с непознат дори в Холивуд!
Той спря колата така рязко, че Сара извика, политайки напред, само за да бъде задържана от желязната хватка на ръката му. Тя би искала да я отблъсне, но той продължаваше да я държи прикована на място — влудяващо усещане, особено когато мургавото му, сърдито лице беше толкова близо до нейното.
— Кажи ми тогава, синьорина Дилайт, защо ходиш на тези… срещи с непознати, както ги наричаш? Ти си привлекателна млада жена, а нямаш нито съпруг, нито любовник. Защо? Защото обичаш разнообразието?
Борейки се с паниката и импулсивното желание да се нахвърли върху него и да го дере с нокти, докато я пусне, Сара се застави да не мърда и го изгледа предизвикателно.
— Нямаш никакво право да ме разпитваш… нито да очакваш отговор! Ти си не само груб, ти… ти си най…
— О, каквото и да казваш, какъвто и да съм, между нас все пак има привличане, нали? — Той се изсмя, при което Сара я побиха тръпки от страх.
— Ти си луд! Не знам каква игра си мислиш, че играеш с мен, но аз не участвам, ясно ли ти е? Ама аз… аз дори не те харесвам, разбираш ли това ти… ти нахално коп…
— Не е прилично жена да псува — прекъсна я той и за неин ужас извъртя тялото си така, че тя се оказа в истински капан. Пръстите му се сключиха върху голото й рамо, изтръгвайки от нея въздишка на ужас, докато той каза бавно, с измамна нежност: — И какво общо има харесването с това?