Това изобщо не приличаше на целувката на Гарън Хънт. Целувката на този загадъчен непознат не даваше, а вземаше… вземаше… вземаше. Сара почувства, че главата й се замая — като че беше във водовъртеж, който я отнасяше далеч от собственото й аз, докато тялото й сякаш се разтапяше, неспособно да се съпротивлява.
Топли пръсти погалиха врата й, плъзнаха се по лицето й и го повдигнаха към неговото. И през цялото време държеше устата й в плен, в началото я опустошаваше грубо като варварски нашественик, а после, сякаш усетил капитулацията й, си позволи да бъде почти нежен, целуна крайчеца на треперещата й уста и отново собственически покри устните й със своите.
Едва когато ръцете му се плъзнаха надолу и докоснаха гърдите й, сякаш прогаряха тънката коприна на роклята й, у Сара изплува нещо подобно на разсъдък.
Чувстваше се като дрогирана, сякаш дори и гласът й вече не беше неин.
— Не… недей! Моля те, недей!
— Дилайт, скъпа. Виждаш ли колко силно се желаем? Хайде бързо да се качим горе… ти си права, тук е прекалено открито, за да се любим.
Шокът от думите му я върна към действителността, очите й, притворени и невиждащи, примигнаха и тя внезапно осъзна, че бяха спрели пред блока, в който живееше. И че я беше нарекъл Дилайт!
— Скъпа, ела.
Цялата трепереше. Беше изпуснала чантичката си и се наложи да я потърси, благодарна, че това незначително действие прикри смущението й.
— Не! И моля те, не ме… докосвай отново. — Трябваше да продължи да говори, да го държи на разстояние, а се запъваше и преплиташе думите, докато се бореше да възвърне самообладанието си. — И така, доказа, каквото си беше наумил — че… че между нас има физическо привличане. Но честно — очакваш след една целувка да те заведа в леглото си? Просто не съм чак толкова… неподвластна на условностите. А и не си падам по любовните връзки за една нощ.
Тъй като не го познаваше, тя не знаеше какво може да очаква. Гняв? Горчиви, язвителни думи? Точно в този момент изобщо не я интересуваше — искаше само да се махне от него и от съкрушителната му близост. Устните й все още горяха от силата на целувките му, а зърната на гърдите й бяха твърди и подути от ласката на пръстите му.
Затаявайки дъх в тревожно очакване, Сара се опита да прочете нещо по мрачното му лице. Защо не казваше нищо?
За изненада — или огорчение — гласът му прозвуча доста спокойно, изразявайки единствено любезно съжаление.
— Така ли? Е… съжалявам тогава. Макар че трябва да призная, че сега… остава предчувствието за това, което би могло да се случи между нас… нали?
Без да й даде възможност за отговор, той отвори своята врата и тръгна към нейната с широки, бързи крачки, които накараха Сара да си помисли с внезапен пристъп на раздразнение, че опитът му за прелъстяване е бил чисто формален и той вече е отегчен и нетърпелив да се отърве от нея.
— Лека нощ.
Той я изпрати до асансьора. Тя си въобрази, че очите му се спират за миг върху устните й, но в следващия момент те станаха прикрити и неразгадаеми.
— Лека нощ! — каза тя весело. — Благодаря за вечерята.
— Ти направи вечерта невероятно интересна.
Сара беше оставена сама да размишлява върху тези думи, когато вратите на асансьора се затвориха. Рикардо вече се беше обърнал.
7
Сънят дойде не преди Сара да забележи едва доловимото изсветляване на нощното небе, което винаги предшестваше зората. Беше направила всичко, което й дойде на ум, за да се успокои и подготви за сън — приготви си чаша горещ чай, сложи си крем на лицето и го масажира, изми си зъбите, разреса косата си. Дори се опита да прочете няколко сценария, изпратени на Дилайт от офиса на Лу Вайсман. Проблемът беше, че щом се опиташе да си се представи в главната женска роля, изпълнителят на главната мъжка роля в нейния въображаем филм твърде много приличаше на дук Ди Кавалиери.
Как смееше да нахлува даже в съкровените кътчета на въображението й? Стискайки затворените си очи, Сара започна да мисли за всички неща, които е трябвало да каже, да направи, за да го постави на място. Веднъж завинаги…
Кога беше заспала и кога мислите отстъпиха място на сънищата? Той я беше целунал, а тя му беше ударила шамар с целия гняв и омраза, на които беше способна и сега бягаше от него, а токчетата й кънтяха глухо по стълбите. Защо, за бога, не се беше сетила да вземе асансьора? Започваше да се изморява, почти запълзя, когато го чу зад себе си. Не… не! Имаше нещо безмилостно в начина, по който я преследваше, като вълк, бягащ с огромни скокове подир ранена сърна.