Сара искаше да изпищи, но беше останала без дъх. Лежеше на стълбите безпомощна и вцепенена, с вкопчени в парапета пръсти.
— Да не си мислиш, че ще ми избягаш толкова лесно?
Тя успя да нададе последен, отчаян вик, когато той се спусна към нея, вдигна я като перце, хукна нагоре по стълбите, някак много лесно отвори вратата й с ритник, прекрачи вътре и я хвърли на леглото.
— Не! О, моля те! Какво всъщност искаш от мен?
— Малка глупачка! Ти какво мислиш? — Намеренията му бяха очевидни и мъчейки се да му избяга, да го удари, тя се оказа в капана на завивките, стегнали я като въжета, на тялото му и на силата на целувките му, които изцедиха всичките й сили…
— Не!
Мокра от пот, Сара рязко седна в леглото, а в ушите й отекваше собственият й глас и злобното бръмчене на електрическия будилник. Сърцето й биеше силно, главата я болеше. Беше изритала завивките и те се бяха омотали около краката й, държейки я в плен.
Наистина ли беше сънувала? Да? В стаята нямаше никой друг. Тя беше сама, малката нощна лампа още светеше, сценарият, който четеше, беше паднал отворен на килимчето до леглото заедно с една от възглавниците.
— О, по дяволите! — каза Сара на глас, търкайки по детски очите си. Колко часа беше спала — два, три? И после този кошмар… още се усещаше някак особено отпаднала.
Изчервявайки се, Сара се застави да се стегне. Стига толкова! Нямаше да мисли повече за ужасния кошмар, нито за това, което го беше предизвикало. Хвърляйки поглед на часовника, видя че има по-малко от час и половина да се приготви за студиото.
Този път Лу не беше там, но Сара успя да намери пътя към гримьорната, надянала плътно самоличността на сестра си, за да прикрие собствената си слабост.
— Днес вероятно няма да си необходима — Гарън снима една от сцените си с Локууд. — Стройният млад гримьор Майк цъкна неодобрително с език при вида на тъмните сенки под очите на Сара. — Тази сутрин наистина изглеждаш ужасно, скъпа. Безсъннна нощ? Надявам се, че си е заслужавало!
Той започна да нанася белило под очите й, а Сара успя, поне така си мислеше, да свие нехайно рамене.
— Само сън!
— Късметлия! Здравейте всички — Майк, какво ще кажеш за едно горещо кафе преди да започнем?
Твърде късно. Сара видя в огледалото да се приближава към нея самият Гарън Хънт. Очите му се смееха на изплашената й клоунска физиономия и усмивката му стана още по-широка, когато по бузите й избиха червени петна.
Докато той се отпускаше на стола до нея, Сара копнееше да скрие лицето си като засрамено дете.
— Здрасти!
— Здравей! — отвърна тя неуверено.
— Гарън Хънт. И трябваше да я свари в този вид — истинска бъркотия! Ако имаше смелост, Сара би се озъбила на собственото си отражение.
— Хей, не можеш ли да измислиш нещо повече от едно здравей?
Тонът му беше насмешлив. Той подпря с пръст вирнатата й брадичка и нежно обърна лицето й към себе си. Идвайки на себе си, Сара плъзна поглед по тясната, силно осветена стая и установи, че са сами. Тя и Гарън Хънт. Съвсем сами!
Какво би направила Дилайт? Тази мисъл я спаси!
— Е, … бих могла да кажа „Добър ден, Гарън Хънт“…
— Добър ден, Дилайт Адамс. — Той й се усмихваше с прочутата си леко крива усмивка. — Какво следва?
Мислите й препускаха отчаяно: „Надявам се, че няма да се опита да ме целуне! От това положение, ако се обърна, ще падна от стола! Както и той, предполагам.“
Усмивката на Сара беше подчертано ослепителна, което я правеше предизвикателна.
— Не е ли твой ред, Гарън?
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
Сара се оказа неподготвена (дори Дилайт щеше да се изненада, нали?) и гласът й изневери — можеше само да се взира в Гарън, чудейки се дали е чула правилно.
Така беше. Явно приемайки мълчанието й за съгласие, Гарън стисна безчувствената й ръка, докосвайки я с устни.
— Виж — докато Майк не е дошъл — следобед Сали си тръгва рано, а ние ще приключим със снимките може би около четири. Точно в пет тръгни към портала, а по същото време аз ще изляза от бунгалото си, става ли? Ще те закарам. — Той й се усмихна отново, този път по-широко, а сините очи почти я хипнотизираха. — Ще очаквам с нетърпение вечерта, скъпа. И възможността да те опозная.
— Е! — каза Майк, останал без дъх, след като Гарън Хънт вече беше излязъл. — И за какво беше всичко това — или не можеш да ми кажеш? — Той имаше заострена брадичка като на елф, която потрепваше от любопитство.
— За какво говориш? — попита Сара уклончиво, като се наведе напред, преструвайки се, че се възхищава на грима си.
— Сякаш не знаеш! Мислиш не разбирам, че когато той дойде рано и помоли някого да отиде за кафе, този някой трябва да не се връща поне пет минути? Ха! Доста отдавна съм тук!