Сара трябваше да потисне забълбукалия в гърлото й истеричен смях. Какво, за бога, беше замислил чичо Тео? Всичко приличаше на сцена от стар филм с Одри Хепбърн — но беше ли тя в състояние да изиграе главната роля?
Естествено тя нарочно закъсня и Рикардо вече беше там, но не прояви никакъв признак на нетърпение или гняв, докато се надигаше да я посрещне. Повдигнал едната си черна вежда, той вдигна чашата си за поздрав.
— За Дилайт. Изглеждаш очарователно.
— Благодаря. — Тя естествено не трябваше да обръща внимание на начина, по който той нахално я огледа, сякаш я разсъбличаше. Трябваше да си напомни, че се контролира. Беше приела поканата му тази вечер, само за да му покаже, че ни най-малко не я е уплашил.
Един от келнерите й помогна да седне и тя помоли за минерална вода „Перие“ към виното си. Китаристът започна тихо да пее — някаква стара, сантиментална италианска песен. О, не! Чичо Тео определено прекаляваше или пък вече гледаше само стари филми.
Противникът й се беше облегнал назад на стола си с притворени очи.
— Харесва ли ти тази старомодна музика? Спомням си, четох някъде, че любимата ти музика е рок енд рол — пънк рок?
— Не трябва да вярваш на всичко, което четеш. — Сара весело вдигна чашата си за поздрав и опита виното, което беше много добро — сухо и изстудено точно колкото трябва. Окуражена от мълчанието му, тя продължи: — Мислех, че се срещаме, за да обсъдим как да сложим край на клюките. Може би ти би могъл да ги заплашиш със съд? Сигурна съм, че можеш да си го позволиш повече от мен.
Тя го видя да свива рамене, които се очертаха под прилепналото му ленено сако.
— Това само ще доведе до още клюки и повече шум. — Тонът му беше преднамерено равен, но очите му й се надсмиваха, от което лицето й пламна под грижливо сложения руж.
Като остави внимателно чашата си, Сара каза, контролирайки гласа си:
— А тъй като никой от нас не иска да се вдига още шум… какво предлагаш?
— Наистина ли искаш да знаеш? — Тонът му беше остър като погледа му, който я обходи, попивайки всичко, от нервната червенина до дълбокото деколте. — Тогава ще ти кажа. Защо да обръщаме внимание на клюките? Да отричаш значи да ги караш да вярват. А в крайна сметка ние двамата знаем кое е истина и кое — не… нали? Ако твоят годеник ти вярва, сигурен съм, че няма да има никакви проблеми. Предполагам, че той наистина ти има доверие?
— Разбира се! — потвърди Сара разпалено. — Ние се обичаме…
— А, да. Любов. Вие се обичате — той ти вярва. Но къде е този твой Карло? Защо не е тук с теб, за да те защити от това, което са само клюки?
— Трябваше да замине! По… по работа. Но скоро ще дойде при мен, разбира се — или аз ще отида при него. И тогава ще се оженим.
— Да — мисля, че така каза по-рано.
Пред тях поставиха чинии и Сара нападна салатата си, набождайки малка скарида на охладената вилица. Нямаше да му позволи да я надвие! В крайна сметка, той беше тук по същата причина, по която и тя. Защото тя беше предизвикателство, защото той беше от онези арогантни мъже — шовинисти, които не могат да повярват, че съществуват жени, неподвластни на сексапила им. Ха!
— Моля?
Да не го беше казала на глас?
Сара невинно ококори очи срещу него, продължавайки да набожда скариди на вилицата си.
— О, не съм казала нищо. Не е ли страхотна тази салата?
— Още не си я опитала. Само виното.
— Колко си наблюдателен. Но предпочитам да престанеш да се взираш.
— В теб или в салатата ти?
— И в двете. — Тя продължи да хапва от скаридите, като ги лапваше една по една. Ха! — помисли си отново. Този път тя взе връх над него. Номерът беше да не му обръща внимание. Може би тогава ще си тръгне и ще я остави намира!
За нещастие точно в този момент китаристът реши да се приближи, като пееше любовна песен, съдейки по сърцераздирателния му глас и притварянето на очите му при високите тонове. Сара вежливо се престори, че слуша много внимателно, докато с крайчеца на окото си забеляза, че Рикардо не се забавлява — всъщност лицето му излъчваше напрежение, както и дългите, мургави пръсти, които си играеха на пръв поглед небрежно със сребърната халка на салфетката. Сара отново забеляза пръстена с монограм, който той носеше — масивно жълто злато с герб от диаманти и рубини. Това беше единственият пръстен на ръцете му, но на една от китките му имаше златна гривна, която само подчертаваше мъжествеността на собственика си.