Сара още разтриваше пръстите си.
— Колко мило от твоя страна! — промърмори тя студено. — И това ли е всичко? Колата ме чака и, както казах, доста съм ангажирана тази вечер. Искаш ли да дойдеш да се увериш, че няма да се държа неприлично?
Тя се втренчи в него предизвикателно, забелязвайки почти безучастно как мускулите на челюстта му се стегнаха и му придадоха още по-заплашителен вид от обичайния.
— Не — това не беше всичко. Защо не престанем да си играем игрички? Вече свалихме маските си. Ти знаеш кой съм аз, а аз знам… каква си ти. Карло може да е омагьосан от теб, но никога няма да се ожени за теб — казал ли ти е, че вече е сгоден?
— Звучиш като феодал от Средновековието! — озъби му се Сара, ядосвайки се отново. — Карло и аз сме напълно честни един с друг от самото начало и аз случайно знам, че не е сгоден — освен за мен! Ти би предпочел да го принудиш на брак без любов, който ти мислиш, че е подходящ, нали? Е, няма да стане така. Карло и аз ще се оженим и нямаме нужда от твоята благословия. Мога да подпомагам Карло докато той… намери себе си.
— Или докато получи наследството си? Несъмнено ти е казал и това. Много добре, госпожице Дилайт. Нека си дойдем на думата. Колко искаш, за да обещаеш, че ще оставиш Карло намира? Обещавам ти, че ще те възнаградя много по-добре, отколкото би могла някога да спечелиш като актриса или като позираш гола.
Това беше нейният миг и тя се възползва от него. Ако беше останала, щеше да направи сцена. С достойно за похвала самообладание Сара остави чашата си и стана, елегантна и вълнуваща в рокля на Клое, откриваща едното й рамо със златист загар.
— Наистина не смятам да седя тук и да си разменям обиди с теб. И да ти е ясно — не се продавам. Ще се омъжа за Карло, нещо повече — ще дам изявление за пресата в този смисъл. Бих могла да спомена също, колко невъзможно средновековни разбирания имаш… А целият свят обича влюбените, не е ли така? Много хора ще ни съчувстват на нас с Карло!
За нейна изненада той не прояви гнева, нито разочарованието, които тя очакваше. Изправи се на крака с елегантно движение, което я изненада, и протегна ръка да я спре. Малко неохотна усмивка изкриви устните му.
— Задръж! Може би… проверявах силата на любовта ти към брат ми. Както и да е, по-добре да сме приятели, отколкото врагове, не мислиш ли? Карло би предпочел да е така — той е доста разглезен и е свикнал с определен начин на живот. Не си ли забелязала?
Объркана, Сара се втренчи в него подозрително. Той беше бърз като вятър в смяната на настроенията и посоките и беше непредсказуем точно като вятъра.
— Дилайт… — каза той почти гальовно, произнасяйки името й като милувка с дълбокия си дрезгав глас. — Ще се научим ли да бъдем приятели, а не врагове? Изчакай ме тук за минута да открия келнера и ще те заведа у вас или в онази твоя любима дискотека с ролкови кънки — където предпочиташ. Договорихме ли се? Мисля, че имаме да говорим за много неща — а ти имаш много да научиш за моето семейство. Може да се откажеш да станеш част от него, след като извадя наяве всички тайни!
Той беше успял много бързо да пробие бронята й от самодоволно негодувание, оставяйки я объркана и несигурна в следващия си ход. Какво би трябвало да направи? Всичките й инстинкти я караха да бяга, без значение от страх или не — но, ако я мислеха за Дилайт, а тя би могла да помогне на Дилайт и Карло, като спечели брат му. Разсъжденията наистина помагаха!
— Е… — каза тя несигурно и той се хвана за колебанието й. Отнякъде изникна келнер, а Рикардо вероятно не осъзнаваше, че продължава да държи ръката й. След като той беше направил опит за помирение, би било грубо да издърпа ръката си.
Би трябвало да изпитва облекчение, помисли си Сара примирено, докато вървеше до него, още незабравила натиска на пръстите му върху нейните. Никакви конфликти повече, никакво напрежение. Дилайт и Карло ще бъдат щастливи, а тя — е, можеше да се захване с науките, което беше главната й цел, и би могла само искрено да се надява, че той никога, никога няма да разбере за ролята, която беше изиграла в този маскарад. Нямаше да го види никога вече и тази мисъл би трябвало да я радва. Защо тогава чувстваше такава вътрешна празнота? Защо му позволяваше още да държи ръката й, даже когато вече чакаха отвън пред любопитните погледи на няколко чифта очи?
14
„Моля затегнете коланите…“ Думите смътно достигнаха до замъгленото съзнание на Сара. Сигурно вече го беше направила.
— Моля те, сложи си колана — беше казал Рикардо, преди да запали елегантното ламборгини, и след минута тя беше благодарна, че го е послушала. А после беше извадил от някъде бутилка шампанско. От най-хубавото, разбира се. Нищо друго не би било подходящо за отпразнуване на бъдещата й сватба с единствения му брат и очевиден наследник.