— Наздраве за разбиращия девер! — Беше ли казала това наистина, или то беше част от съня? След колко чаши шампанско я беше отвел вкъщи най-накрая?
Вкъщи — къде беше вкъщи, къде беше тя? Защо усещаше клепачите си тежки като олово? Сара дочу смътно, като глухо ехо в ушите си, кратък стон, който разпозна като собствения си глас. Искаше да се събуди, а не можеше.
— Спи, скъпа. Имаш нужда от сън. Ще те събудя, когато пристигнем.
Мили боже, дори в съня си тя разпознаваше този глас като обвита в коприна шкурка. Защо я наричаше скъпа? Тя не беше неговата любима, предполагаше се, че е годеница на брат му.
О, добре, вероятно нямаше значение. Не беше ли общоизвестно, че всички италианци са необикновено сексуални. Всички имаха жени и любовници — а каква ще бъде тя? Съпруга, любовница или съчетание от двете? Добрият стар проблем с много алтернативи! Мисленето й струваше прекалено много усилия, затова Сара отново се сви на удобната седалка и се остави на съня.
Когато наистина се събуди, Сара усети, че грубо я връщат към действителността. Някой я беше хванал за рамото и я разтърсваше.
— Хайде, кацнахме. Имаме един час, докато сипят гориво и проверят механиката.
В крайна сметка успя да си отвори очите! Сара се втренчи в мрачното мургаво лице с язвително изражение и примигна отново, за да се увери, че не й се привижда.
— Рикардо? — Гласът й прозвуча хрипливо. Какво по дяволите ставаше с нея? Да не беше умряла? Да не би да я беше завел вкъщи и да беше останал? Би трябвало да каже „Къде съм?“, но щеше да прозвучи много мелодраматично. Къде се намираше?
Той се наведе нетърпеливо да откопчее колана й (тя все пак го беше закопчала!) и едновременно с това я изправи на крака. Ръката му я обгърна, придържайки я, когато тя се люшна нестабилно.
— Хайде, сигурно имаш нужда да пийнеш нещо. Или да си оправиш грима. Няма много време, затова е по-добре да побързаме.
— Аз… аз наистина не разбирам! Какво правя тук? Какво правиш ти тук? Къде сме?
— Значи не си спомняш нищо? Подозирах го. Ако искаш да помниш, не трябва да пиеш толкова шампанско. — Той я водеше по пътеката на удобно мебелиран самолет. Сара се опита да се дръпне и той я бутна напред, а ръката му около кръста й стана твърда и непреклонна като стоманен обръч.
— Но… — На една малка врата пишеше „Тоалетна“ и Сара отчаяно посочи към нея. — Спри! Аз трябва да… по-добре ме пусни да вляза там или ще съжаляваш! — завърши тя мрачно.
За един ужасно безкраен миг тя си помисли, че той би могъл да продължи да я дърпа напред, но след като й хвърли дълъг, замислен поглед, той я пусна, като й отвори вратата с небрежна галантност, която почти намирисваше на презрение.
— Добре тогава. Но ти давам само пет минути. Имам ключ от тази врата, не е зле да го запомниш.
Тя обидено блъсна вратата зад себе си и я заключи. Как смееше? За кого се мислеше? И най-ужасяващата мисъл — какво правеше тя сама с него в самолет?
Сара нямаше отговори на въпросите си. Тя излезе с цялото достойнство, на което беше способна, като й се искаше да профучи покрай него, без да дава вид, че го е забелязала. Той я изгледа, наклонил саркастично глава.
— Освежи ли се? Хубаво. Радвам се да открия, че си жена, която не си губи времето в ненужно контене. Ела, сигурно ти се иска да се разтъпчеш. Очаква ни дълъг полет.
Най-накрая тя успя да си поеме дъх и се дръпна от него с възмущение.
— Престани да ме влачиш! И имаш ли нещо против да ми кажеш какво правя тук? Какво правиш ти тук? Къде отиваме?
— Много добре… — Той я преведе през две стъпала в луксозен офис, чийто обитател — млада жена с кафява кожа — изчезна, малко след като те влязоха. — Очевидно се чувстваш по-добре — достатъчно, за да задаваш въпроси. Въпреки това съм изненадан, че не си спомняш.
— Какво да си спомням, за бога?
— Но… — Той я заведе до един диван, почти насила я накара да седне и я загледа отгоре с устни, изкривени в някаква пародия на усмивка. — Но… ние си отивахме вкъщи, разбира се. Миналата нощ ти изрази желание да видиш къщата на Карловите предци, която по случайност е и моя. Ти ще го чакаш там — наистина ли не си спомняш нищо?
Тя имаше чувството, че той й се подиграва и я дразни, но болката в главата й започна да пулсира толкова силно, че нищо друго нямаше значение освен облекчаването на страданието.
— Изобщо не си спомням нищо! — прошепна Сара, нежелаейки да си спомня точно в този момент. О, не — тя не би искала, не би могла! Сара притисна към слепоочията си внезапно омекналите си пръсти, като й се искаше всичко това да е само още един лош сън.