— Може би трябва да намалиш пиенето! — каза той с дрезгав глас без никакво съчувствие. — Карло знае ли или криеш тази своя черта от него?
Сега определено беше моментът да му каже, че е сбъркал, че не е взел момичето, което трябва. Не я беше грижа. Сега вярваше на Дилайт, че той е способен на всичко. Беше в състояние даже да я убие, за да спаси гордостта си.
— О, наистина ми се ще да престанеш да ми натякваш! — измърмори тя, като продължаваше да масажира пулсиращите си слепоочия. — Можеш ли да ми намериш аспирин? И малко ледена вода, моля, това би ми помогнало.
Той не беше свикнал да се грижи за никого — тя можеше да го усети. Но вероятно за да я успокои, той й донесе това, което беше поискала, след което седна зад бюро, на което имаше телефон, и веднага започна да разговаря тихо, а Сара напрягаше слух да разбере нещо, но не можеше. Тя говореше италиански, но диалектът, който той използваше, не й беше познат. Тя затвори очи и се облегна назад, опитвайки се да овладее мислите и куража си. В какво се беше забъркала сега?
Аспиринът облекчи главоболието й, но тя продължаваше да се чувства неприятно замаяна. Остави се да я отведат обратно в елегантния Лиър Джет3, без да се съпротивлява, прекалено изморена дори да се запита къде бяха спрели да заредят с гориво.
Седалката й се отпускаше назад като легло — колко хубаво. След като излетяха и надписът „моля, затегнете коланите“ изгасна, отнякъде изникна млад мъж, който й донесе одеяло и я настани удобно, след което изчезна. Изпод миглите си тя забеляза, че Рикардо чете дебела папка, а веждите му бяха сключени съсредоточено. Той сякаш беше забравил присъствието й, докато в един момент, поглеждайки нагоре, й каза с дрезгавия си глас:
— Има завеса, която можеш да дръпнеш, ако искаш да се уединиш. Трябва само да изтеглиш въжето или да натиснеш звънеца, с който ще накараш Дамън да се появи отново. Постарай се да се настаниш удобно — чакат ни още осем часа път.
Без да каже дума, Сара дръпна завесата. Осем часа! Той явно я водеше в Италия — в „дома на предците“ — не беше ли казал така? И продължаваше да я мисли за Дилайт. Сега можеше да потръпне, без да се страхува, че ще се издаде. Какво смяташе да прави той с нея?
Когато беше дете, даже като тийнейджърка, тя тайно си мечтаеше да се впусне в Приключение. В своите фантазии Сара винаги беше принцеса или най-малко дъщеря на граф. Отвлечена от пират-джентълмен или от разбойник, който всъщност беше граф, и всичките й фантазии имаха щастлив край. Във всички тях едва не я изнасилваха. Но невинната девица винаги се справяше с похотливия злодей и в крайна сметка го караше да я боготвори. Страстна прегръдка и припадък. Какво се случваше след припадъка? Сара се размърда, опитвайки се да укроти прекалено драматичното си въображение. Трябваше само да запази здравия си разум, като не забравяше, че печели още време за Дилайт и Карло. А в този момент тя вече беше тяхна ревностна защитничка. Какъв невъзможен, арогантен, непоносим човек! Как ще се радва да види лицето му, когато разбере истината — че си е направил целия този труд, за да отвлече не момичето, което трябва!
Трябва да беше заспала, колкото и невероятно да й се струваше. И сънят й беше дълбок, изпълнен с мрачни сънища.
„Моля, затегнете коланите…“ Не започна ли този сън точно така? Все още сънена, Сара оцени помощта на младия мъж, който изправи седалката й и затегна колана й. Прикриващата всичко завеса беше вдигната и тя не можа да не забележи мъжа, когото все още възприемаше като „Рикардо“.
Дебелата папка, която беше проучвал с такова внимание, беше оставена настрани и вместо това той проучваше нея със загадъчен поглед зад притворените клепачи. Тя незабавно отвърна очи, преструвайки се, че наднича през малкото прозорче. След малко щяха да кацнат в Италия. При други обстоятелства тя щеше да бъде очарована.
Данте и Беатриче, Ромео и Жулиета! Фонтани и светлини, едно място извън времето. Винаги беше мечтала да види Италия, но Татко не искаше и да чуе за това. Щом тя започнеше разговор на тази тема, той обвиняваше комунистите, макар че предубеждението му вероятно се основаваше на Пиетро, един от бившите съпрузи на майка й. Пиетро беше този, който дойде след татко. Едва ли не с чувство на вина, Сара винаги беше харесвала Пиетро, който беше сърдечен и мил, носеше я на раменете си, като се преструваше на буен жребец. Дилайт също харесваше Пиетро.
— Ще кацнем след няколко минути. После ще трябва да вземем хеликоптер. Надявам се, че не си от страхливите.