Сара съзнателно погледна отново към това мургаво, сурово лице — вече познаваше язвителната извивка на устните му, докато очите му на свой ред пробягаха преценяващо по нея. Тя наистина имаше богато въображение, но почти усещаше как те парят кожата й през тънката памучна рокля, в която се беше преоблякла. Начинът, по който той я гледаше, я караше се чувства много самотна — много уязвима, макар че по-скоро би се съгласила да я измъчват, отколкото да му позволи да открие някаква пукнатина в нейната фасада.
Отпивайки от минералната вода с аромат на лимон, Сара се насили да се усмихне.
— Тук наистина е красиво… колко мило от твоя страна, че ме доведе! А сега, след като видях каква крепост имате тук, се чувствам толкова сигурна! Кога мислиш, че ще дойде Карло?
— Кой знае? — Раменете му се повдигнаха малко прекалено нехайно. — В последно време малкият ми брат е станал доста непредсказуем. Но съм сигурен, че щом научи, че годеницата му е тук и го чака с нетърпение, сигурен съм, че ще бъде също така нетърпелив да се върне у дома.
Може би трябваше да покаже малко характер! Свеждайки очи, за да не се налага да среща неговите, Сара се престори, че се цупи.
— А междувременно, къде е най-близкият град? Как е животът тук? Аз наистина обичам да танцувам и да бъда сред хора. Сигурна съм, че Карло няма да има нищо против да се позабавлявам малко.
За миг извивката на строгите му устни сякаш стана по-дълбока, но той бързо смени изражението си.
— Забавление? А, да. Предполагам, че си свикнала с телевизията например, а тук нямаме. А колкото до танците… съжалявам, но в най-близкото село, което, опасявам се, е на сто мили оттук, няма дискотеки. Ние тук сме доста изолирани и единственият начин — единственият сигурен начин да отидеш някъде е с хеликоптер. Но има ли нещо, което не ти харесва?
— Ами… но какво може да се прави тук?
— Ако търсиш забавления или развлечения, сигурен съм, че ще ги откриеш тук. Има два плувни басейна — и тенис кортовете, разбира се. Ще се радвам да поиграем и сигурно ще съм по-достоен съперник от твоя идол Гарън Хънт. Онази вечер той прояви голяма любезност, но трябва да те предупредя, че аз не съм толкова мекушав, че да пожертвам победата от едната галантност!
Подигравателните му думи имаха за цел да наранят като бодлива тел, която се забива в кожата. Но не! Този път беше сбъркал жертвата си!
— Галантност? Е, аз разбира се не очаквам галантност — най-малко от теб. Все пак благодаря за предложението да поиграем — и не очаквай от мен да бъда вежлива! Аз самата също обичам да печеля.
Сара го погледна предизвикателно, като в яда си към него не осъзнаваше, че залязващото слънце хвърляше огнени отблясъци върху тъмната й коса с цвят на махагон и сякаш се отразяваше в очите й, напомняйки му за млада, фучаща планинска котка. Той беше едновременно обезпокоен и заинтригуван от факта, че тази млада жена, която от самото начало се беше приготвил да ненавижда, беше успяла да се превърне в предизвикателство за него. Да я вземат дяволите! Проучванията, които беше направил за миналото й, разкриваха пълнокръвния образ на типична „освободена“ млада жена с почти никакъв морал, да не говорим за фалшива скромност. Беше се събличала пред любопитните камери така лесно, както за над дузина мъже. Какво искаше да докаже, като се правеше на труднодостъпна пред него? Така ли беше уловила в мрежите си влюбчивия му доведен брат?
Тъмните му вежди се бяха сключили, докато я изучаваше зловещо навъсен, от което Сара неволно потрепери. В пространството между тях витаеше неизказана истинската причина, поради която я беше довел тук. Какво смяташе да прави с нея? Колко дълго можеха и двамата да се преструват, че я е довел, за да чака брат му? „Довел“, как не! Изпълнена с негодувание, Сара се поправи. „Отвлякъл“ беше по-точно! Само че тя никога нямаше да му позволи да разбере, че се страхува, иначе зловещият, опасен звяр, когото долавяше зад лекото лустро на цивилизована вежливост, би могъл да се подиграе с нея, преди да я унищожи.
— Възможно ли е да ти е студено? Или мислиш за… победа и загуба?
Никога да не му показва слабостта си! Сара сви рамене с преднамерено безразличие, а очите й се плъзнаха към обвития с лози парапет от груб камък, който се спускаше стръмно надолу до накъдрената от вятъра повърхност на морето под тях.
— О, но аз никога не мисля за загуба! — Тя нарочно се направи, че не разбира подчертано провокиращия му въпрос, като си придаде заучено наивен вид. — Всъщност се опитвах да си представя този… този замък, както е изглеждал преди сто години. Построен е като крепост, нали? От кого е трябвало да се бранят твоите прадеди?