Ако не беше мъж с презадоволени апетити, тъй като почти през целия си живот твърде лесно беше получавал повече от необходимото, би се изкушил да постави на изпитание нейната открито заявявана преданост към Карло, като я принуди да му се отдаде… очите му се спряха на устните й с открито нахалство и той бе частично възнаграден от леката руменина бузите й. Но не, помисли си, би било твърде лесно. В действителност той искаше тя да му се отдаде без принуда, да се отдаде на повика на собствената си развратно-страстна натура. Не — когато всичко приключи и той докаже, че е бил прав, тя няма да може да каже на Карло, че по-големият му брат я е изнасилил. Той искаше да покаже на Карло колко наистина лесна за завоюване е тази жена с име Дилайт. И очевидно нямаше да чака дълго… в основата на тънката й шия пулсираше малка вена, издаваща вълнението, което тя се опитваше да прикрие. Добре! Ще я остави да скучае няколко дни — романтични звездни нощи без мъж, който да задоволи сексуалната й природа… и тя ще бъде готова.
Залязващото слънце хвърли кървавочервени отблясъци върху древния, обрулен от времето камък. Сара си спомни историята, която й разказа Дилайт за нещастната първа съпруга на предишния дук Ди Кавалиери — убита като Дездемона, вероятно защото е спряла погледа си твърде дълго върху някой мъж. А сега пред нея беше синът на същия този жесток сардинец, отпуснат върху стола си, докато очите му нахално я преценяваха — гордо подчертаваното му мавърско потекло се проявяваше твърде ясно в мургавата му кожа, черната коса, устните, едновременно чувствени и жестоки под леко разширените ноздри.
— Аз… изобщо не се интересувам от никакви манипулации! — отвърна Сара рязко, като искаше единствено да разруши напрежението, което започваше да се надига между тях. Колко бързо сякаш залязваше слънцето — колко дълги и студени бяха сенките, следващи залеза. — Моля те, започвам да се чувствам доста изморена. Може би е по-добре да вляза и да се опитам да намеря стаята си.
За изненада, сякаш самият се беше изморил от забавлението, което тя предлагаше, той се изправи на крака и любезно й помогна да стане от стола.
— Разбира се — извинявай. А ако не си в състояние да понесеш една официална вечеря, сигурен съм, че Серафина ще уреди някоя камериерка да ти донесе нещо.
16
По някое време през нощта, когато започна да се чувства твърде потисната в затворената стая, Сара беше вдигнала щорите, откриващи големи прозорци с решетки. Сутринта я събуди слънчевата светлина, която струеше в стаята и я накара да си отвори очите.
На границата между съня и събуждането, тя се чувстваше някак объркана, докато се чудеше замаяна къде се намира. Беше ли сънувала — още ли сънуваше. Всичко й беше непознато, от огромното легло с балдахин, в което лежеше, до яркото слънце и острите, пронизителни крясъци на птиците навън. Остър — безмилостен. О, боже! Тя беше не къде да е, а в Сардиния, в двореца на дук, който всъщност беше средновековен замък-крепост — заложница на италиански аристократ, който сам беше атавизъм от Средновековието.
„Хайде, хайде! Сутрин нещата винаги изглеждат не толкова страшни!“ Още един от любимите изрази на бавачката Стагс, който обаче не беше особено подходящ точно за тази утрин! Сара рязко седна в леглото, откривайки с облекчение, че е сама. Спомените нахлуха в нея, засилвайки чувството за реалност, с което се беше събудила. Тя примигна ожесточено и пое дълбоко дъх, вдишвайки чистия въздух, ухаещ на море, на планини и стъпкани от копита билки.
Вземи се в ръце! заповяда си тя, като преброди с поглед стаята, за да я опознае. Мебелировката беше в стил Регенство — период, който винаги беше обичала. Стените бяха тапицирани с брокат — богата плетеница от орнаменти, в която златистото проблясваше на фона на бледозелено и слонова кост с малко пурпурно за контраст. Леглото й имаше балдахин в слонова кост и златисто, който подхождаше на тежките завеси от двете страни на прозорците. Всяка мебел беше изключителна и би струвала луди пари на търга в Сотби. Килимчета от Изтока бяха пръснати небрежно по лъснатия под.
Сводеста врата водеше от спалнята в уединена дневна, където се набиваше в очи диван в стил неокласицизъм, над него висеше портрет на хубава жена с тъмни коси, полегнала на същия диван, с брадичка, подпряна на едната ръка, обкичена с пръстени, докато тънките бели пръсти на другата си играеха с тежък златен медальон, който лежеше във вдлъбнатината между гърдите й. Миналата нощ осветлението беше много слабо, а Сара беше уморена и нямаше сили да проучи всичко наоколо. Но днес слънцето огряваше директно портрета и тя очарована се измъкна от леглото, мина боса през сводестата врата в мавритански стил и спря пред портрета на жена, която трябва да беше умряла отдава, а изглеждаше като жива, полегатите й светлокафяви вежди криеха обещание за смях и веселие. А медальонът — нима беше двойник на медальона, който носеше дукът? Коя беше тя? Дрехата, която носеше, падаше на тежки, изкусни гънки, чиято цел беше единствено да подчертаят пищните извивки на бедрата и гърдите й и да загатнат очертанията на дълги крака. Косата й беше дълга и леко къдрава, една тежка къдрица се открояваше на бялата гръд. За съжаление портретът нямаше име.