— Пожелахте ли закуска, синьорина?
Сара не беше чула да влиза някой и се завъртя на босите си крака, мразейки начина, по който се разтуптя сърцето й. Спомняше си, че заключи вратата — щеше ли да бъде лишена от право на уединение като жените в харемите? Тя щеше да отвърне нещо рязко, но мургавата камериерка беше почти дете и очевидно беше притеснена.
— Аз… — Сара въздъхна нетърпеливо. — Да, моля, бих желала малко сок. Портокалов сок, ако имате — или кафе, ако нямате сок. Имам ли право на избор? — Като забеляза озадачения поглед на момичето, тя премина на италиански — макар че момичето сигурно говореше някакъв диалект — и успя да я накара да разбере с помощта на жестове.
— Между другото — коя е тя? Дамата на портрета, много е хубава.
Спряло на вратата, момичето изглеждаше изплашено, сякаш би предпочело да не дава промърморения със запъване отговор.
— Тя е… първата жена на бащата на Il Duca, синьорина. Майката на Il Duca.
Майка му — убитата първа жена на предишния дук Ди Кавалиери? Сара осъзна, че се взира в набързо затворената врата, докато твърде много въпроси без отговор се въртяха в главата й, и най-накрая се обърна и започна да изучава портрета с нараснал интерес. Възможно ли беше тази жена с бледа кожа и загадъчна полуусмивка да е майката на навъсения Марко? Какво точно се беше случило с нея — и защо? На портрета тя изглеждаше много сигурна в себе си и в красотата си, докато тънките й пръсти си играеха небрежно с изображението на златен вълк с изумрудени очи. Да не би да е била твърде невнимателна и прекалено сигурна в чара си — докато вълкът, когото смятала за опитомен, се нахвърлил върху нея, заглушавайки смеха й, унищожавайки красотата й? Как е умряла?
Мълчаливата прислужница дойде да й приготви ваната и като потрепери, Сара се извърна от портрета, чиито очи сякаш я следяха, за да я предупредят. О, господи — трябва да се пази от параноята! В крайна сметка не е женена за мургав сардинец, в чиито вени тече буйната жестока кръв на сарацинските му прадеди. Не е женена дори за брат му, просто играе роля заради Дилайт и може да избяга, когато пожелае, просто като му каже…
Като му кажеш как си го направила на глупак? — озъби й се вътрешното й аз и мисълта за евентуалната му реакция я накара да се свие, въпреки волята си. Е, Сара, този път определено си се забъркала в хубава каша!
Да се самоупреква нямаше да помогне. Тя беше тук и по-добре беше да разчита на ума си, за да се измъкне от това невъзможно положение. Отвлечена от дук — кой би повярвал? Потопена в парфюмираната вода, бликаща от позлатените кранове в мраморната вана, достатъчно голяма да побере цяла оргия, Сара се опита да погледне разумно на положението си — но отговорите, до които стигна, само засилиха унинието й. Преследвайки популярността й, колкото да превърне тях двамата в тема за разговор в Холивуд, той умело беше подготвил почвата за тяхното изчезване заедно. Дори я беше измъкнал от филм с Гарън, а бягството й с богат италиански благородник щеше да се приеме като щура и импулсивна постъпка напълно в стила на Дилайт Адамс.
Почесвайки се по гърба, Сара замислено се вгледа в замъгленото си отражение в огледалата, с които бяха покрити стените на личната й баня. Е, ето я тук сред декор, достоен за Холивуд — в центъра на нещо, което би предпочела да беше една типична холивудска сапунена опера. Само преди няколко месеца тя си мислеше колко скучен и стерилен е животът й, всичко планирано предварително, включително и „подходящ“ брак. Горкият татко, колко усърдно се беше старал тя да не прилича на майка си — нито на сестра си. Колко грижливо я беше пазил от популярността и това, което смяташе за „лошо влияние“. Той й мислеше доброто и я обичаше по своя си сдържан начин, но тя явно носеше повече неща от майка си, отколкото и двамата биха могли да предположат.