Докато се взираше в тройното си отражение в огледалото, отново беше поразена от нереалността на опасното положение, в което се беше озовала. „Същността на любовта“, как не! Колко дълго още можеше да се преструва на Дилайт? И — най-лошото от всичко — какво ще направи той с нея, след като маскарадът приключи?
„Бъди като Скарлет и помисли за това утре!“ — каза си Сара, решавайки, че е твърде бледа и има нужда от малко цвят на лицето. На него не би му харесало — тази мисъл я накара да сложи малко руж на бузите си и гланц за устни „Ланком Глас Д’Ор“, който накара устните й да изглеждат сочни и съблазнителни.
Косата й падаше до раменете на тежки вълни и Сара прокара набързо пръсти през нея. Толкова с „естественото“ трайно къдрене, което си беше направила, за да прилича на Дилайт. Тя се надяваше, че Дилайт и Карло вече са се срещнали и са щастливо оженени. А какво щеше да си помисли Дилайт, ако знаеше какво е станало?
Вероятно щеше да избухне в истеричен смях, напомни си Сара мрачно. Тя прибра косата си назад с копринен шал и се изправи, като се завъртя веднъж пред огледалото в своята бледозелена рокля за тенис, усмихвайки се на отражението си, защото знаеше, че изглежда добре. За друго предпочиташе да не мисли.
— Извинете ме, синьорина…
Изчервявайки се, Сара се обърна и се изправи пред икономката с безизразно лице.
— Ако сте готова, наредиха ми да ви заведа навън. Трудно ще намерите пътя, ако не сте прекарали известно време тук.
— Благодаря.
Какво всъщност си мислеше слабата жена с каменно лице? Откога беше тук на служба при семейството на Il Duca di Cavalieri? Сара добави импулсивно:
— Познавате ли Карло? Моят… годеник?
Лицето на жената остана безизразно, докато отговаряше:
— От съвсем малко момче. Ще обичате ли да ме последвате, синьорина?
— Господи, наистина е трудно да се ориентира човек тук, нали? Колко любезно от ваша страна да ми покажете пътя.
— Беше ми наредено — отвърна жената сковано, макар че стегнатите рамене сякаш леко се отпуснаха.
— От Марко? И него ли познавате от малък? Какъв беше тогава?
Сара не знаеше съвсем точно защо продължаваше да разпитва, докато вървеше бързо зад облечената в черно икономка, но този път беше възнаградена с кос поглед, който сякаш я преценяваше отново.
— Със семейството съм от малко преди да дойде втората дукеса… тогава Duca беше на около седем години. Моля, внимавайте със стъпалата, синьорина.
Сигурно никога не би могла да се оправи сама в този дворец, приличащ на развъдник за зайци! От стаите се излизаше в коридори, които водеха към други стаи — и после изведнъж преминаваха в галерия, окичена с портрети, повечето от които много стари. Двойка мраморни стълбища водеха надолу към огромна сводеста зала, в центъра на която имаше плувен басейн, приличащ по-скоро на римска баня, със стъпала към най-плитката част и парапет от трите страни. Самият басейн беше облицован със сини плочки и създаваше илюзията за миниатюрно море.
— Колко красиво!
При дълбоката страна на басейна имаше изкусно замислен водопад, водата сякаш извираше от стената и се спускаше по излъсканите камъни.
— Водата идва от поток високо горе в планините. Първо се улавя в цистерна на покрива, където слънцето я затопля. Ако синьорината пожелае да плува, водата винаги е достатъчно топла.
— Загрява се от слънцето — великолепно!
— Оттук, моля…
Слънцето беше почти заслепяващо след прохладния сумрак на къщата. Сара закри очите си, присвивайки ги срещу ярката светлина.
От едната страна на двойката тенис-кортове имаше едно сравнително сенчесто място, където бяха посадени дървета, а огромни чадъри хвърляха сянка върху масите и столовете.
Марко се изправи на крака с преувеличена вежливост.
— Колко мило от твоя страна да се присъединиш към мен! И виждам, че си облечена за тенис — добре! Grazie, Серафина.
Жената поклати глава и изчезна в относителната прохлада на къщата, а Сара седна неохотно на стола, който той й предложи. Очакваше ли се да забравят за сутрешната среща? Може би беше по-добре! Тя забеляза, че той се беше преоблякъл в чифт бели доста прилепнали дънкови шорти. Светло синята му памучна риза беше разкопчана почти до кръста. С това корсарско лице с високи скули и черните, мрачни очи, които се присвиха, спирайки се на лицето й, той изглеждаше смайващо хубав, помисли си Сара и веднага се притесни от тази си мисъл. Не трябва да забравя, че той е Врагът! Нито че имаха негласен облог…
— Добре ли спа? — Сара с усилие откъсна очи от медальона с изображение на вълк, който блестеше на слънцето и почти замъгляваше разсъдъка й.