— Ти… ти заплашваш ли ме? — Сара се надяваше, че гласът й не трепна. Тя се втренчи в него през масата с широко разтворени очи, опитвайки се да овладее развълнуваното туптене на сърцето си. В крайна сметка във вените му течеше жестоката отмъстителна кръв на маври и испанци. Да не би да я беше довел тук, мислейки я за Дилайт, за да я отстрани завинаги от живота на брат си?
Водопад от златисти капчици проблясваше в зелената дълбина на очите й, придавайки им почти лешников цвят. Поруменели от слънцето скули, толкова високи, че хвърляха сянка върху лицето й, особено на светлината на оранжево-златистия пламък на свещите. А устата… Dio! — наруга се той наум. Защо трябва винаги да гледа устата й, да му се иска да я завладее, да я смаже със своята — а после да си спомня колко много други мъже са използвали същите тези червени устни и са били използвани от тях.
Тя го дразнеше дни наред, дребните й захаросано-злобни забележки влизаха под кожата му, докато едва се удържаше да не я сграбчи за тънките рамене и силно да я разтърси.
Накрая се беше осмелила да го бие на тенис — неговата игра — играейки като амазонка и връщайки най-коварните му удари. Тогава той й беше изръмжал грубо:
— Трябва да призная, че съм изненадан от играта ти — но вероятно трябваше да се сетя, че сега тенисът е „на мода“!
В онзи момент тя беше прекалено въодушевена, за да обърне внимание на злобния му коментар, но сега той успя да я изплаши и беше твърдо решен да я държи в това състояние. Малката кучка определено си го заслужаваше! Не само че го подмами да я доведе тук, но въпреки начина, по който реагираше на целувките и докосването му, продължаваше открито да декларира верността си към брат му! Предвкусвайки наследството му, без съмнение — момичето имаше много малко средства и известен баща, който не си беше направил труда да я признае. Е, той я беше довел тук, за да й даде урок и да накара Карло да разбере най-после за каква жена иска да се ожени.
Марко я изучаваше мрачно, почти замислено, като не си направи труда да отговори на мъглявите й обвинения, че я заплашва. Нека започне да трепери! Нека в тези зелени очи се появи онзи уплашен поглед, който беше виждал у животните, знаещи, че ще умрат. Нека се страхува от него за разнообразие — това би могло да промени държането й, да я направи по-склонна да му достави удоволствие!
— О! — Ненавиждайки еднакво заплашителното му мълчание и начина, по който очите му сякаш я пронизваха хладно, Сара скочи на крака, разкъсвайки с нетърпеливия си вик напрежението, което започваше да се натрупва между тях.
— О… ти! Ако си мислиш, че можеш да ме уплашиш, много грешиш! И ако започна да ти казвам какво точно мисля за теб, то аз… аз… ще ми трябва цяла нощ! И мисля, че вече не искам да вечерям, благодаря. Всъщност… искам да си тръгна — утре сутринта много рано, ако обичаш!
В нетърпението си да се махне от стаята и от омразното присъствие на Марко, Сара едва не се спъна в стола си, като не обърна внимание на невъзмутимия лакей, който се спусна да го премести. Да го вземат дяволите, той беше още по-лош, отколкото й го беше описала Дилайт. Сега просто трябваше да му избяга!
— Обноските ти са ужасни! Върни се. — Ако режещият му като нож глас имаше за цел да я спре, докато тичаше и се препъваше през ужасно дългата официална трапезария, нямаше да успее.
— Върви по дяволите! — извика Сара през рамо, без да спира. Само да се опита да я хвърли през широкия каменен зид, така невинно обкичен с цветя и ароматни лози, ухаещи на тропици. Последното нещо, което щеше да направи, беше да се вкопчи в него и да го повлече със себе си в онова последно безкрайно падане към морето.
Гневът й помогна да преодолее последните няколко стъпала до красиво резбованата врата, едва чувайки командата, която той изрече рязко и отсечено на грубия испано-италиански диалект, който използваше прислугата му. Тя спря пред вратата, чудейки се защо двамата прислужници, които обикновено биха я отворили още преди тя да стигне до нея, застанаха пред вратата и препречиха пътя й — и тогава тя разбра значението на заповедта му, още преди той да заговори отново с дрезгавия си глас.
— Само ще се изложиш още повече, ако продължиш с това твое безумно бягство! Върни се тук и седни.
Сара стоеше и се взираше във вратата с блестящи златни дръжки, които трябваше да се пипат само с ръкавици. Не искаше да се обръща и да го погледне — не можеше да я накара!