Сара започна да се бори с внезапно обхваналото я странно усещане за неизбежност. Не! Тя не трябва да се предава — няма да се предаде, въпреки че собствените й неканени емоции заплашваха да я завладеят.
— Много мило от твоя страна, че ме изпрати, за да не се загубя, но оттук мога да се оправя и сама, благодаря. В стаята ми свети, а…
— Не би ли искала да излезеш на терасата и да погледаш звездите? Оттук винаги изглеждат необикновено ярки.
А, сега се опитваше да бъде чаровен, така ли?
— Не, благодаря — отвърна Сара твърдо, като добави подчертано: — Вашата гостенка наистина би предпочела да се оттегли за нощта, с позволението на Ваша светлост разбира се.
„Щеше ли да я остави да си отиде?“ почуди се Сара със страх.
„Дали да сложи край на тази глупава игра, която играеха в момента, или да я продължи още малко?“ Очите на Марко леко се присвиха, докато размишляваше, гледайки преднамерено отчужденото й лице, а после той безмълвно се отказа. Защо да бърза? Тя беше тук и все едно дали беше разбрала или не, нямаше да ходи никъде, ако той не й разрешеше. Твърде лесното спечелване на всяко състезание винаги водеше до отегчение.
— Значи… може би утре…?
Той изрече думите на глас, като нарочно я остави сама да изтълкува смисъла им.
— Има ли моята очарователна гостенка всичко необходимо за вечерта?
— Икономката ти е много експедитивна. Благодаря… — каза Сара преднамерено равно, като отчаяно се молеше той да се умори от словесната престрелка и да си тръгне.
— Е, лека нощ тогава… Дилайт.
Той бавно и мъчително прокара пръст по бузата й, а след това по устните й, усмихвайки се доста подигравателно, когато тя рязко отдръпна глава, сякаш я беше изгорил.
— Ако промениш решението си — имам предвид да гледаш звездите — ще работя до късно долу в кабинета си. Само трябва да вдигнеш телефона до леглото си и да набереш номер седем. Лека нощ отново. Спи спокойно! — И с този последен, доста подигравателен упрек, той си тръгна!
Без да се интересува какво мисли той, Сара почти избяга в стаята си и се облегна на вратата, която не можеше да заключи, усещайки как коленете й треперят от слабост. Разбира се, че беше само физическа реакция, напомни си тя строго, ако запазеше главата си „трезва“, както казваше Дилайт, несъмнено щеше да открие начин да се измъкне от тази комична ситуация. В крайна сметка беше само въпрос на време нейният злонамерен дук да разбере, че безценният му брат Карло вече не живее сам в Аржентина и че той на практика е отвел не сестрата, която е трябвало! И тогава й хрумна неканената мисъл: „О, боже — тогава той вероятно ще ме убие, за да не се разбере на какъв глупак са го направили!“
Полууплашена, че той би могъл да промени решението си, Сара набързо приключи с тоалета си и се пъхна в чисто бяла нощница от тънък лен, която стигаше до глезените й и беше скроена като риза от деветнадесети век с гарнитура от бяла дантела и сини панделки.
Да гледа звездите с него, как не! Сара едва не изсумтя на глас като започна да разресва косата си, броейки всеки замах на четката. Това би било истинско бедствие. У Джовани Марко Рикардо Маркантони, дук Ди Кавалиери нямаше нито романтика, нито деликатност, все едно какво предполагаше благородническото му име. Не се ли беше подиграл с благородството тази вечер? Не, той не беше благороден — беше суров и взискателен, и жесток, и безскрупулен — очевидно свикнал да взема каквото поиска без скрупули по отношение на използваните средства. Ако я беше обладал на малката тераса с теракотен под, който щеше да е още топъл от слънцето, той щеше…
Трябва да е полудяла да остави мислите си за следват такава опасна насока! Сара скочи на крака и захвърли четката си. По-добре да помисли как да го избягва утре, смъмри се тя мрачно и угаси малката нощна лампа. А ако искаше, можеше да гледа звездите сама — беше много по-безопасно.
Разумните доводи я накараха да си легне, а вътрешният порив я извади от леглото, за да дръпне тежките завеси, които закриваха слънчевата светлина, струяща от терасата през деня и тя се поколеба тук, на прага на топлата тъмна нощ, пропита с аромата на цъфтящите в мрака цветя. Да, под краката й подът беше топъл и да, звездите бяха почти заслепяващо ярки на фона на черното нощно небе. Разтърси я копнеж по нещо, но тя още не знаеше какво точно. Може би беше по-добре да не знае. Или… копнеж ли беше почувствала или по-скоро усещане за нещо познато? Внезапно, странно чувство, че това се е случвало и преди — да стои тук, колебаеща се, разкъсвана между желанието да продължи напред и да се върне. Тя искаше да пристъпи навън, да опре гърба си на топлата каменна стена и да гледа звездите, представяйки си какво е да се носиш между тях. А ако някой подсвирне или извика тихо отдолу, тя разбира се няма да извърне глава. Ще остане на мястото си, взирайки се в звездите, приличащи на капчици живак, които никога не би могла да улови, нито да притежава и за които никога не трябва да се осмелява да копнее.