Скоро излязоха на Магистрала 10 и поеха на север. Къщите ставаха все по-големи, а покрай улиците започнаха да се появяват луксозни фитнессалони, симпатични барчета, гурме маркети и скъпи бутици. Ема мина покрай мола „Ла Енкантада“ и бляскавия спацентър „Елизабет Арден“. Може би двете със Сътън ще можем да си направим заедно педикюр, помисли си тя.
Всъщност тази мисъл леко я изнерви. Никога не беше ходила на педикюр. Ако някой я докоснеше по краката, тя започваше да се киска като Ърни от „Улица Сезам“.
Колкото до мен, аз просто седях като вцепенена, докато минавахме по тези улици. Някъде дълбоко в мен проблясваха емоции и усещания — смътно въодушевление, когато подминахме ресторант „Север“, аромат на жасмин, когато таксито подмина магазините в „Ла Енкантада“ — но нищо по-сериозно. Въпросите се блъскаха хаотично в главата ми като рояк пчели. Кой беше написал отговора на Ема? Дали някой друг не знаеше, че съм мъртва? Отчаяно исках да погледна отново в страницата ми във Фейсбук, но Ема не я отвори повече. От смъртта ми беше минал цял ден — може би дори повече; къде ли мислеха, че се намирам? И защо никой не беше открил тялото ми? Но пък като се замисля, ако някой ме беше убил, той можеше да ме е накълцал на милион парчета.
Исках да извикам. Исках да заплача. Но единственото, което можех да направя, бе да следвам Ема в състояние на мълчалив шок и паника. Чувствах се като в онези ужасни сънища, когато усещам как падам от върха на висока сграда. Исках да извикам на някого да ме хване, но никой не отговаряше.
Таксито зави наляво и пред очите на Ема се появи планина. Един изкорубен дървен знак гласеше:
КАНЬОН САБИНО.
— Пристигнахме — каза шофьорът и спря на завоя.
Това беше. Ема подаде на шофьора двайсетачка и тръгна по чакъла към пейката. Вдъхна дълбоко смесицата от напечен от слънцето асфалт, прах и горещи скали. Вечерните туристи се разкършваха до бариерата на паркинга, който се намираше на няколко метра по-нататък. Трептящите очертания на планината закриваха синьото небе. Покрай пътеката се виждаха мънички розови, жълти и пурпурни цветчета.
Идеално е, помисли си Ема. Тя извади инстинктивно стария полароид от чантата си. Не носеше кой знае какво със себе си — само портмонето, Соктопо — да, чифт бельо за смяна, фотоапарата и дневника й, защото се страхуваше да ходи където и да било без него. Беше оставила всичко друго, включително спестяванията си, на гардероб в автогарата на Вегас. Тя натисна бутона на фотоапарата и той издаде жужащ звук. Снимката бавно се появи. Изгубени сестри се срещат за пръв път, представи си тя надписа под снимката.
Беше точно шест часа. Тя седна на пейката, извади огледалцето си „Мейбълин“ и се огледа. Беше облякла раирана памучна рокля, която бе открила в „Канела“, магазина за дрехи втора употреба до къщата на Клариса, и беше сложила щедър пласт блясък на устните си. Скришом подуши кожата си, надявайки се да не мирише на автобусни изпарения и „Доритос“. Срещата със Сътън й напомняше влизането за пръв път в дома на новите приемни родители. Те винаги я оглеждаха продължително и изпитателно, решавайки на мига дали става, или не. Моля ви, харесайте ме, си мислеше винаги тя, когато заставаше на вратата на поредната кухня или пред неизменната порта на двора. Моля ви, направете го по-лесно. Моля ви, не ме карайте да плача.
Откъм каньона се появиха още хора. Ема погледна часовника на телефона си. Беше шест и десет. Ами ако Сътън имаше навика да закъснява? Подобни хора направо подлудяваха Ема. Пък и какво щяха да си кажат? „Здрасти, Сътън — рече безмълвно Ема, упражнявайки усмивката си. — Значи Беки е изгубила и теб, а?“. Ами ако просто седяха там, чувствайки се неловко, вперили поглед пред себе си?
Странният клип отново се завъртя пред очите й. Кой би искал да се забавлява като го душат? Тя се сети за момичетата, за които беше споменал Травис.
— Ох! — извика някой зад гърба й.
Ема подскочи и се обърна, поглеждайки към непознатия мъж с къси панталонки и тениска, който стоеше малко по-нататък. С прошарената си коса и леко закръглено тяло той й напомни за д-р Лаури, единственият социален работник, когото беше харесвала, най-вече защото разговаряше с нея като с човешко същество. Но тогава си спомни снимката от Фейсбук, на която Шарлът и Сътън стояха на тенискорта с един мъж. Аз, и г-н Чембърлейн на тенистурнира в Аризона. Това беше някой от света на Сътън, не нейния.